— Обичам те — промълви той до устните ѝ.
— Аз също те обичам — отрони тя, но думите, които винаги ѝ се струваха толкова важни, сега изглеждаха незначителни.
Какво означаваше любовта в сравнение с войната?
— И мен, папа. И мен също! — извика Софи и се хвърли в прегръдките му.
Те се прегърнаха като семейство за последен път, после Антоан се отдръпна.
— Сбогом — каза той.
Виан не можа да му отвърне. Гледаше го как се отдалечава, как се смесва с тълпата от смеещи се, разговарящи млади мъже, докато постепенно престана да го различава. Голямата желязна порта се затвори с трясък, звънът на метал отекна в жаркия прашен въздух и Виан и Софи останаха сами насред улицата.
Глава 4
Юни 1940
Франция
Средновековната вила доминираше над тъмнозеления горист хълм. Приличаше на творение от витрина на сладкарница — замък от карамел с прозорци от кристализирана захар и капаци с цвета на захаросана ябълка. Тъмносините води на езерото в далечината сякаш поглъщаха сенките на облаците. Идеално поддържаните градини подканваха обитателите на вилата — и което бе по-важно, техните гости — да се разхождат из просторните алеи, увлечени в благоприлични разговори.
В официалната трапезария Изабел Росиньол седеше вдървено край застланата с бяла покривка маса, на която спокойно можеха да се хранят двайсет и четирима души. Всичко в стаята беше бледо. Стените, подът и таванът бяха построени от камък с перлено розов оттенък като вътрешността на стрида. Сводестият таван се извисяваше на близо шест метра над главите им. Звукът в тази студена стая се усилваше, уловен в капан като обитателите ѝ.
Мадам Дюфур седеше начело на масата, облечена в строга черна рокля, откриваща вдлъбнатината с големината на супена лъжица в основата на дългия ѝ врат. Диамантена брошка бе единственото ѝ украшение (само едно бижу, дами, и го подбирайте внимателно; всичко има значение, нищо не е толкова фрапиращо, както евтиното и долнопробното). Тясното ѝ лице завършваше със заоблена брадичка и бе обрамчено от къдрици, толкова крещящо изрусени, че напълно заличаваха усилията ѝ да изглежда по-млада.
— Най-важното — изрече тя с култивиран глас, ясен и отчетлив — е да бъдете напълно тихи и незабележими, докато изпълнявате задълженията си.
Всяко от момичетата около масата беше облечено в училищна униформа от добре прилягащ син вълнен жакет и пола. През зимата не беше толкова зле, но в този горещ юнски следобед костюмът беше непоносим. Изабел усети, че започва да се поти и никакво количество лавандула в сапуна нямаше да прикрие острата миризма на пот.
Тя се втренчи в необеления портокал, поставен в средата на чинията ѝ от лиможки порцелан. Приборите бяха идеално подредени от двете страни на чинията. Вилица за салата, вилица за основното ястие, нож, лъжица, нож за масло, вилица за риба. И така нататък.
— А сега — подхвана мадам Дюфур — вземете правилните прибори, тихо, s’il vous plaît[13], тихо и обелете портокала си.
Изабел взе вилицата и се опита да прободе дебелата кора, но портокалът подскочи и се изтъркули от позлатения ръб на чинията, която издрънча.
— Merde[14] — промърмори тя и грабна портокала, преди да падне на пода.
— Merde? — Мадам Дюфур се бе озовала до нея.
Изабел подскочи на стола. Mon Dieu, тази жена се движеше като змия в тревата.
— Пардон, мадам — промърмори Изабел, връщайки портокала на мястото му.
— Мадмоазел Росиньол — изрече мадам, — как е възможно две години да красите нашите зали и толкова малко да научите?
Изабел отново забучи портокала на вилицата. Лишено от грация — но ефикасно — движение. После се усмихна на мадам.
— Обикновено, мадам, провалът на един ученик е провал на учителя, неуспял да го научи.
Смаяни ахвания се разнесоха около масата.
— А — каза мадам. — Значи, ние сме причината все още да не можете да ядете портокал както е редно.
Изабел се опита да разреже кората — прекалено силно, прекалено бързо. Сребърното острие се плъзна по грапавата кора и издрънча шумно върху порцелановата чиния.
Ръката на мадам Дюфур се стрелна като змия; пръстите ѝ се увиха около китката на Изабел.
От единия до другия край на масата момичетата наблюдаваха.
— Поддържайте любезен разговор, момичета — присви устни мадам в лека усмивка. — Никой не желае да има статуя за компаньон на вечеря.
Като по сигнал момичетата заговориха тихо помежду си за неща, които не представляваха никакъв интерес за Изабел. Градинарство, време, мода. Благоприлични теми за жени. Изабел чу момичето до нея да казва тихо: