— Сега вече ще бъдем сигурни — Майкъл се обърна към Рикторс. — Покажи му снимките!
Ансет видя как Рикторс взе един пакет от масата и започна да вади от него изрезки от вестници. После вторачи очи в първата изрезка и направо му призля. Разпозна втората и ахна. На третата заплака и ги захвърли.
— Това са снимките — заговори Майкъл — на онези хора, които бяха отвлечени и убити по време на твоето пленничество.
— Аз съм ги у-у-убил — промълви Ансет, смътно съзнавайки, че в гласа му няма и следа от песен, само уплашено пелтечене на едно единадесетгодишно момче, уличено в нещо прекалено чудовищно, за да може да го проумее. — Те ги използваха при тренировките ми.
— Кои те? — попита Рикторс.
— Ами те! Гласовете от кутията! — Ансет направи усилие да се вкопчи в спомените, до които блокът дълго не го бе допускал. Но в същото време копнееше блокът пак да заеме предишното си място в съзнанието му, за да забрави отново всичко това.
— Каква кутия? — упорстваше Рикторс.
— Кутията. Дървена кутия. Може би приемник или звукозаписно устройство. Нямам представа.
— Познат ли ти беше гласът?
— Това бяха гласове. Винаги различни. Сменяваха се за всяко изречение, дори за всяка дума.
Ансет виждаше ясно лицата на завързаните мъже, които по заповед на гласовете трябваше да осакати и после да убие. Спомняше си, че въпреки шумните си протести, пак биваше принуждаван да го направи.
— Как те принуждаваха да го правиш?
Да не би Рикторс да му четеше мислите?
— Не зная. Наистина не зная. Казваха ми някакви думи и аз трябваше да го направя.
— Какви думи?
— Не зная. Откъде да зная? — Ансет отново заплака.
— Кой те учеше да убиваш по този начин? — запита тихо Майкъл.
— Някакъв човек. Така и не разбрах името му. Последният ден го намерих вързан там, където преди това завързваха другите. Гласовете ме накараха да го убия. — Ансет произнасяше думите с усилие и това усилие нарастваше с осъзнаването, че при убийството на учителя си, не беше действал по принуда. Беше убил, защото бе мразил този човек. — Аз го убих съзнателно.
— Глупости! — обади се дворцовият управител. — Ти си бил само едно оръдие.
— Казах ти да мълчиш! — сряза го Майкъл. — Можеш ли да си спомниш още нещо, синко?
— Избих и членовете на екипажа на корабчето. Всички освен Хъск. Гласовете ми наредиха да го направя. После дочух горе, по палубата, стъпки.
— Видя ли кои беше?
Ансет се напрегна да си спомни.
— Не. Той ми заповяда да легна. Сигурно е знаел кодовите думи. Въпреки нежеланието ми, аз му се подчиних.
— И после?
— Пак стъпки, убождане на игла и… се събудих на улицата.
Настъпи мълчание — всички мислеха напрегнато. Дворцовият управител заговори пръв:
— Господарю, огромната опасност, която ви заплашваше и голямата обич на славейчето към вас, сигурно са му попречили, въпреки мисловния блок, да…
— Управителю — прекъсна го Майкъл, — прости се с живота, ако още веднъж заговориш, без да те питам. Капитане! Искам да знам как тези киншасци са се промъкнали през охраната ти.
— Те бяха висши сановници. А тях, по ваша заповед, господарю, никога не обискират. Въпреки всички детектори са успели да се вмъкнат в двореца с дървените си ножове. Изненадан съм, че това не се е случвало и друг път.
Ансет забеляза, че Рикторс говори уверено, а не страхливо, както би говорил друг някой началник на стражата, ако убийците са се вмъкнали под носа на войниците му. И след като се овладя, Ансет се заслуша в мелодиите на гласа му. Те се долавяха прекалено ясно. Бяха неблагозвучни. Ансет се питаше дали би могъл да улови Рикторс в лъжа. Всичко, което решаваше да каже един такъв силен и горделив човек, се превръщаше в истина, а и мелодиите на гласа му не разкриваха нищо фалшиво.
— Рикторс, изготви заповеди за пълното унищожаване на Киншаса.
Рикторс отдаде чест.
— Преди да бъде унищожена Киншаса, а това означава от нея да не остане и стръкче трева. Рикторс, та преди да бъде унищожена Киншаса, искам да знам каква връзка съществува между опита за покушение тази сутрин и манипулирането на моето славейче.
Рикторс отново отдаде чест. Майкъл се обърна към дворцовия управител:
— Управителю, ще ме посъветваш ли как да постъпя с моето славейче?
Както обикновено управителят избра безопасния път:
— Господарю, това е въпрос, върху който не съм мислил. Как да постъпите със славейчето си, според мен, не е въпрос, по който бих могъл да ви давам съвети.
— Твърде предпазливо казано, драги ми управителю.