Ансет се помъчи да запази спокойствие, докато ги слушаше как обсъждат съдбата му. Майкъл направи с ръка жест, с който, според ритуала, даряваше живота на дворцовия управител. Ансет би се изсмял на усилието на дворцовия управител да скрие облекчението си, но сега не беше време за смях, тъй като знаеше добре, че неговото облекчение няма да дойде така лесно.
— Господарю — заговори Ансет, — умолявам ви да ме убиете.
— По дяволите, Ансет, до гуша ми дойде от тези ритуали — рече Майкъл.
— Това не е ритуал! — възрази Ансет с глас уморен и одрезгавял от толкова приказки. — Това не е и песен, татко Майкъл. Аз представлявам опасност за теб.
— Известно ми е — Майкъл поглеждаше ту към Рикторс, ту към дворцовия управител. — Управителю, нареди да съберат вещите на Ансет и предай да се приготвят за полет до Алуис. Префект там е Тимис Хортманг. Подготви едно обяснително и едно препоръчително писмо. Ансет трябва да пристигне там по-богат и от най-богатия в префектурата. Това са заповедите ми. Изпълнявай. — Той сведе глава, после я извърна надясно. Рикторс и дворцовият управител тръгнаха да си ходят. Ансет, а следователно и войниците от стражата, които го държаха на мушка с лазерите си, не помръдваха.
— Татко Майкъл — заговори тихичко Ансет и осъзна, че думите му преливат в песен.
Но Майкъл не отговори. Само стана от креслото и излезе от стаята.
Ансет разполагаше с няколко часа до здрачаване и той ги прекара в разходка из двореца и парка. Войниците го следваха неотлъчно. Първоначално Ансет остави сълзите да се стичат свободно по страните му. По-късно, когато сутрешният ужас отново потъна зад единствения частично преодолян блок в съзнанието му, той си припомни на какво го бе учил неведнъж неговият учител по пеене: „Когато искаш да се наплачеш, остави сълзите да бликат свободно през гърлото. Нека болката идва от напрежението в бедрените мускули. Нека мъката се надигне и отекне вътре в главата ти“.
Като се разхождаше край Съскухана, по студените ливади, върху които вече бе легнала есенната следобедна сянка. Ансет запя за мъката си. Пееше тихичко, но стражите дочуха песента му, и, като не можаха да й устоят, заплакаха от жалост за него.
Ансет спря на едно място, където водата изглеждаше студена и бистра и започна да си сваля туниката, приготвяйки се да поплува. Единият от войниците пристъпи напред и го възпря. Ансет видя насочения към крака му лазер.
— Не мога да ти разреша това. Майкъл нареди да не ти позволяваме да посягаш на живота си.
— Искам само да поплувам — отвърна тихо, но убедително Ансет.
— Ако с теб се случи нещо лошо, ще ме убият — рече войникът.
— Заклевам ти се, че само ще поплувам и няма да се опитвам да бягам.
Войникът се замисли. Останалите от стражата изглеждаха доволни, че той като старши трябва да вземе решението. Ансет затананика някаква звучна мелодия, за която знаеше, че внушава доверие. Войникът отстъпи.
Ансет се съблече и се гмурна в леденостудената вода, която го прониза. Плуваше, като загребваше дълбоко срещу течението, убеден, че войниците го виждат вече като точица върху речната повърхност. После се гмурна и заплува под водата, задържайки дъха си така, както може само един певец или ловец на бисери, и като прекоси подводното течение, доплува до близкия бряг, където го чакаха войниците. До него достигаха, макар и приглушени от водата, виковете на стражата. Усмихнат, се показа на повърхността.
Двама от войниците, вече събули ботушите си, бяха нагазили до пояс във водата, готови да уловят трупа на Ансет, щом мине покрай тях. Ансет обаче продължи да им се присмива и те се обърнаха сърдито към него.
— Защо се изплашихте? — запита ги Ансет. — Нали ви дадох дума?
После войниците насядаха да си починат, а Ансет поплува цял час на следобедното слънце. Ленивият ход на реката и постоянното усилие да се пребори с течението отвлякоха мислите му далеч от бедите. Сега го наблюдаваше само един войник, докато останалите играеха на полис, хвърляйки един четиринадесетстенен зар в тази налудничава хазартна игра, която скоро ги погълна.
От време на време Ансет се гмурваше и плуваше под водата, заслушвайки се как свадите и смехът на войниците звучаха различно, когато водата покриваше ушите му. Слънцето бе вече почти залязло. Ансет се гмурна под водата и заплува към брега. Бе преполовил разстоянието, когато чу пронизителния писък на птица.
Ансет веднага го свърза с друг един писък и незабавно излезе на повърхността, като кашляше и плюеше. Доплува кучешката до брега, отърси капките от себе си и, както беше мокър, си нахлузи туниката.
— Трябва да се върнем в двореца — рече той, като вложи в гласа си настойчивост и го извиси до краен предел, за да надвие мудността на войниците след едночасовата им игра. Войниците бързо го последваха, настигнаха го, изпревариха го.