— Къде отиваме? — попита един от тях.
— При Майкъл.
— Не бива да правим това — имаме заповеди. Не можеш да отидеш при Майкъл.
Но Ансет продължи напред с пълната увереност, че ако успее да се добере по-близо до императора, стражата няма да се опита да му попречи. Дори и да не бяха присъствали тази сутрин на демонстрацията на бойните му способности в Тържествената зала, слухът, че славейчето на Майкъл може да убие двама души за две секунди, сигурно вече бе стигнал до ушите им.
Докато плуваше под водата бе чул писъка на птица. Спомни си, че през последната нощ на пленничеството си на кораба, той бе дочул далечния писък на друга птица. Но никога, никога дотогава, не беше чувал на корабчето друг външен звук.
И все пак там, където стоеше закотвено плоскодънното корабче, градският шум се чуваше ясно — значи можеше да бъде чут ясно и под палубата. Следователно, дори и корабчето да е било неговият затвор, то не е стояло завързано до онази къща. А ако е така, обвинението срещу предишния началник на стражата беше скалъпено. И Ансет вече знаеше кой в двореца бе решил да го използва като убиец. В коридора ги пресрещна вестоносец.
— Ето ви и вас! Господарят Майкъл разпореди славейчето незабавно да се яви при него. Ето! — и той връчи заповедта на старшия на групата, който извади минидетектора си и го прекара по печата. Рязкото пиукане удостовери автентичността на заповедта.
— Добре, славейче — рече войникът, — значи все пак отиваме при императора. — Ансет се затича. Войниците го настигнаха лесно и го последваха из лабиринта. За тях това бе едва ли не игра.
— Никога не съм и предполагал, че този път води до там, накъдето сме тръгнали! — изрече един от тях между два дъха, на което друг войник отговори:
— А сигурно е и това, че едва ли пак някога ще го намериш.
Неочаквано се озоваха в покоите на Майкъл. Косата на Ансет бе още мокра, а и туниката му, там където не беше успяла да изсъхне от речната вода, все още лепнеше по дребното му телце.
Майкъл се усмихваше.
— Ансет, синко, вече всичко е наред — Майкъл отпрати войниците с ръка. — Имахме глупостта да си помислим, че трябва да те прокудим надалеч — продължи той. — Началникът на стражата е бил единственият заговорник, който е бил достатъчно наблизо, за да ти подаде сигнала. Но сега, когато е мъртъв, никой друг не знае този сигнал! И ти, и аз сме спасени!
Думите на Майкъл звучаха бодро и възторжено, но Ансет, който познаваше мелодиите на гласа му не по-зле от своите, долови в тях предупреждение, преструвка и съобщение за опасност. Ансет не се втурна към него. Изчака.
— Всъщност — продължи Майкъл, — ти си най-подходящият телохранител за мен. На вид си дребен и безпомощен, винаги си до мен и можеш да убиваш по-бързо и от войник, въоръжен с лазер. — Майкъл се засмя. Ансет не се заблуди. Смехът не беше весел.
Дворцовият управител и Рикторс Ашен обаче се хванаха на въдицата и се засмяха заедно с Майкъл. Ансет също се опита, пряко волята си, да се засмее. Той се вслушваше в звуците, които издаваха останалите. Смехът на Рикторс звучеше чистосърдечно, докато на управителя…
— Това заслужава да се отпразнува. Ето и вино — заговори дворцовият управител. — Донесъл съм вино. Ансет, защо не ни налееш?
Нахлулите спомени разтърсиха Ансет.
— Аз ли? — попита той с изненада, която мигом се изпари.
Дворцовият управител му протегна пълната бутилка и празния бокал.
— За господаря Майкъл! — рече управителят.
Ансет изкрещя и запокити бутилката на пода.
— Не му позволявайте да говори!
Внезапната бурна реакция на Ансет накара Рикторс да извади лазера от колана си и здраво да го сграбчи.
— Не позволявайте на управителя да говори!
— Но защо? — попита простодушно Майкъл, ала Ансет знаеше, че в думите му няма ни капка простодушие. Неизвестно защо Майкъл се преструваше, че не разбира нищо.
Дворцовият управител се улови и повярва, че е настъпил неговият звезден миг. И заговори припряно, почти настоятелно:
— Защо постъпи така? Виж, имам още една бутилка. Сладкогласно славейче, остави Майкъл да се напие до насита!
Думите заудряха като камбани в мозъка на Ансет, той машинално се изви и застана с лице към Майкъл. Съзнаваше добре какво става, съзнаваше и мислено изкрещя, че не желае да го направи. Но ръцете му се вдигнаха пряко волята му, краката се присвиха, той се напрегна за скок и всичко стана толкова бързо, че изобщо не успя да се овладее. Съзнаваше, че след по-малко от секунда ръката му ще се забие в лицето на Майкъл, в много обичаното лице на Майкъл, в усмихнатото лице на Майкъл…