Майкъл му се усмихваше нежно и без страх. Ансет се овладя миг преди да скочи и въпреки разкъсващия мозъка му натиск, успя да се извърне настрани. Можеха да го заставят да убива, но не можеха да го заставят да убие това лице. Той заби ръката си в пода и разцепи твърдата повърхност. От пукнатините бликна пихтиеста течност, която заля стаята.
Ансет не почувства болката в ръката си, но там, където кожата се бе разкъсала от удара, пихтиестата течност подлютяваше раната. Усети единствено болката, раздираща съзнанието му, тъй като продължаваше да се съпротивлява срещу натиска, който току-що едва бе успял да преодолее, продължаващ да го подтиква да убие Майкъл и с който все още се бореше и когото се мъчеше да превъзмогне.
Тялото му се изви нагоре, а ръката му разсече въздуха и разби облегалката на креслото, където Майкъл продължаваше да седи. Плисналата кръв изпръска всичко наоколо, но Ансет с облекчение видя, че това бе неговата собствена кръв, а не кръвта на Майкъл.
После чу отдалече гласа на Майкъл:
— Не стреляйте!
И както внезапно бе дошъл този натиск, така Внезапно и изчезна. Зави му се свят, когато дочу заглъхващите думи на дворцовия управител:
— Какво направи, славейче!
Това бяха думите, които го освободиха.
Изтощен и потънал в кръв. Ансет легна на пода. Дясната му ръка бе цялата окървавена. Едва сега почувства болка и простена, макар че стонът му бе по-скоро песен на възторг, отколкото на болка. Ансет бе успял някак си да устои достатъчно дълго и не бе убил татко Майкъл.
Накрая се претърколи и седна, прихванал ранената си ръка. От нея вече се стичаше само тънка струйка кръв.
Майкъл продължаваше все така да седи в креслото, въпреки разбитата облегалка, поразена от ръката на Ансет. Уловил нелепо бокала, дворцовият управител стоеше там, където бе стоял и преди десет секунди, в началото на изпитанието на Ансет. Лазерът на Рикторс бе насочен към него.
— Повикай стражата, капитане! — нареди Майкъл.
— Вече я повиках — отвърна Рикторс. Бутонът на колана му светеше. Войниците нахълтаха в стаята. — Затворете управителя в килия! — заповяда им той.
— Ако се случи нещо с него, ще бъдете избити до един, заедно със семействата си. Разбрано?
Войниците разбраха.
Ансет притискаше пострадалата си ръка. Майкъл и Рикторс Ашен изчакаха лекаря да се погрижи за раната му. Болката утихна.
Лекарят си тръгна.
Рикторс заговори пръв.
— Явно сте знаели, че предателят е дворцовият управител, господарю.
Майкъл се подсмихна.
— И точно затова се оставихте да ви убеди да повикате отново Ансет в двореца.
Усмивката на Майкъл стана по-широка.
— Но, господарю, единствен вие сте могли да знаете, че славейчето ще се окаже достатъчно силно, за да се противопостави на психическия натиск, на който са го обучавали да реагира цели пет месеца.
Майкъл се засмя. И този път Ансет долови весели нотки в смеха му.
— Рикторс Ашен. Дали ще те нарекат Рикторс Узурпатора? Или Рикторс Велики?
На началника на стражата бе потребен само миг, за да проумее значението на казаното. Само един миг. Но преди ръката му да успее да докосне лазера, който бе върнал в колана, Майкъл вече държеше лазер, насочен право в сърцето на Рикторс.
— Ансет, синко, би ли му взел лазера?
Ансет стана и обезоръжи капитана. Сега вече долавяше победоносния химн в гласа на Майкъл. Но все още му се виеше свят и не можеше да проумее защо императорът и неговият неподкупен началник на стражата бяха готови да стрелят един в друг.
— Само една единствена грешка, Рикторс. Всичко друго беше блестящо замислено. Но пък и не виждам как би могъл да избегнеш тази грешка.
— Имате предвид силата на Ансет ли?
— Даже и аз самият не съм разчитал на нея. Бях готов да го убия, ако се наложеше — отвърна Майкъл и Ансет разбра, че това е истина. Учуди се защо не го заболя от тези думи. В края на краищата винаги бе знаел, че дори и той не е незаменим за Майкъл, щом смъртта му би послужила на някаква жизненоважна цел.
— В такъв случай не съм допуснал грешка — рече Рикторс. — Как разбра тогава?
— Моят дворцов управител никога не би се осмелил да предложи името ти за заместник на покойния капитан, освен ако не е действал по някаква психическа принуда. А без неговата намеса ти никога не би могъл да се добереш до тази длъжност. И сега, когато изобличи дворцовия управител като организатор на моето покушение, пътят ти към властта е открит, нали така? Изпипана работа. Войниците щяха предано да те последват. Позорното петно на убийството нямаше да се лепне върху теб. Естествено, че цялата империя щеше незабавно да въстане. Но ти си добър тактик и още по-добър стратег, а твоите войни щяха да те следват безотказно. Залагам едно срещу четири, че щеше да успееш — в цялата империя едва ли някой друг би имал такъв огромен шанс за успех.