— Ще отмъстя!
— Не отмъщавай заради мен! Закълни ми се! В живота си. В обичта си към мен.
Ансет се закле. Взривиха вратата. Войниците убиха Майкъл с лазерите си и продължиха да стрелят в трупа му, докато от него остана само пепел. После събраха пепелта. Верен на клетвата си. Ансет ги наблюдаваше безмълвно, но от все сърце желаеше да намери някъде в съзнанието си стена, зад която да се скрие.
Войниците се върнаха в столицата с пепелта на императора и с дванадесетгодишния Ансет. Поставиха пепелта в огромна урна и я изложиха на поклонение, оказвайки й държавни почести. На погребалния пир доведоха Ансет под усилена стража, страхувайки се от онова, което можеха да извършат ръцете му. Сред пиршеството, на което всеки се преструваше на опечален. Рикторс извика Ансет при себе си. Стражите го доведоха и застанаха зад гърба му, но Рикторс ги отпрати с ръка. Короната бе на главата му.
— Знам, че ти не би ми сторил зло — рече Рикторс.
— Ти си един долен лъжец — каза Ансет, — и ако не бях дал клетва, щях да те разкъсам на парченца.
Може би изглеждаше нелепо едно дванадесетгодишно момче да говори по този начин на императора, но Рикторс не се засмя.
— Ако не бях долен лъжец, Майкъл никога нямаше да ми повери империята си.
Рикторс се изправи.
— Приятели — заговори той и подлизурковците закрещяха възторжено, — отсега нататък ще се наричам вече не Рикторс Ашен, а Рикторс Майкъл. Името Майкъл ще се предава на всички мои наследници, които ще се възкачат на трона, в чест и прослава на човека, който изгради тази империя и донесе мир на цялото човечество. — Рикторс седна сред ръкопляскания и приветствени възгласи, някои от които като че ли бяха искрени. Речта му, може би, защото бе импровизирана, прозвуча добре. После Рикторс нареди на Ансет да запее.
— По-скоро бих умрял — отвърна Ансет.
— И това иде стане, когато му дойде времето — отвърна Рикторс.
Тогава Ансет запя, застанал върху масата, така че всеки да го вижда, точно както бе пял пред една ненавистна за него публика, в последния ден на пленничеството си на онова корабче. Пееше без думи, защото всяка дума, която би изрекъл, би била предателство. Мелодията се носеше стремително през ладовете, всеки тон се отронваше мъчително от гърлото му и вливаше болка в ушите, които я улавяха. Песента разтури погребалния пир, тъй като скръбта, която всички се преструваха, че изпитват, сега наистина ги завладя. Мнозина от присъстващите си тръгнаха ридаейки и всички почувстваха огромната загуба на човека, чиято пепел покриваше дъното на урната.
Когато песента на Ансет свърши, на трапезата бе останал единствен Рикторс.
— Сега те никога вече няма да забравят татко Майкъл — рече Ансет.
— Нито славейчето на Майкъл — добави Рикторс. — Но сега аз съм Майкъл. Аз съм всичко, което е останало от него. И име, и империя.
— У теб няма нищо от татко Майкъл! — отсече враждебно Ансет.
— Наистина ли няма? — попита тихо Рикторс. — Нима теб някога те подведе жестокостта, която Майкъл показваше пред хората? Не, славейче — и в гласа му Ансет долови нотките на онази болка, която жестокият и високомерен император криеше от света. — Остани, за да ми пееш, славейче — каза Рикторс. В гласа му се прокрадваха умолителни нотки.
Ансет протегна ръка и докосна урната, която стоеше на масата.
— Никога няма да те обичам — рече той с оскърбителен тон.
— Нито пък аз теб — отвърна Рикторс. — Но въпреки това ние можем да си даваме един на друг онова, за което и двамата копнеем. Спеше ли Майкъл с теб?
— Никога не е поискал. А и аз никога не съм му предлагал.
— Аз също няма да спя с теб — каза Рикторс. — Искам само да слушам песните ти.
Ансет не намери глас за онази дума, която искаше да изрече. Само кимна. Рикторс благоволи да не се усмихне. Сякаш в отговор той стана от трапезата. Преди да стигне до вратата, Ансет го попита:
— А какво ще правиш с това?
Рикторс проследи с поглед ръката му.
— Реликвите са твои. Постъпи с тях както желаеш — и Рикторс Майкъл излезе.
Ансет занесе урната с пепелта в стаята, където заедно с татко Майкъл бяха пели един на друг толкова много песни. После дълго стоя пред камината, като си тананикаше приглушено спомените. Върна песните на татко Майкъл, после протегна ръце и изпразни урната върху буйния огън.
Пепелта изгаси огъня.
— Преходът е изцяло завършен! — рече маестро Он на маестро Есте, още щом вратата се затвори.
— Беше ме страх — поде маестро Есте в тиха мелодия, която потрепваше. — Рикторс Ашен е мъдър. Но песните на Ансет са по-силни от мъдростта.
Те стояха заедно на бледата слънчева светлина, която се процеждаше през прозорците на Концертната зала в училището за славейчета.