— Разказах ви всичко стотици пъти.
— Но още не си ни разказал как си прекарал дните си.
Ансет отново се развълнува.
— Защото не си спомням.
— И по тази причина не можеш да видиш Майкъл! — отсече дворцовият управител. — Да не мислиш, че не знаем какво се е случило? Използвахме и сонди, и детектори, но колкото и умело да те разпитвахме, не можахме да преодолеем преградите. Или човекът, който е работил върху съзнанието ти, е поставил блоковете много майсторски, или пък ти самият не ни допускаш да стигнем до тях — и в двата случая обаче ние не можем да проникнем в паметта ти.
— Нищо не мога да направя — рече Ансет, като едва сега проумя каква цел преследваха въпросите. — Как изобщо допускаш, че мога да поискам да сторя нещо зло на татко Майкъл?
Дворцовият управител се усмихна с онази любезно-блажена усмивка, която пазеше за миговете си на триумф.
— Зад такъв блок някой би могъл да заложи много умело някаква заповед за теб, с която да…
— Аз не съм убиец! — кресна Ансет.
— Откъде би могъл да знаеш? — озъби се в отговор управителят. — Мой дълг е да защитавам живота на императора. Знаеш ли по колко опита за убийство предотвратяваме? Десетки, и то всяка седмица. Отрова, предателство, оръжия, капани — ето с какво се занимават половината от хората, които работят тук и тяхната задача е да дебнат всеки, който идва в двореца, както и да се дебнат помежду си. Повечето от тези опити предотвратяваме още 8 самото начало. Някои обаче успяват да се промъкнат по-близо до императора. А ти може би си проникнал най-близо от всички.
— Майкъл сигурно иска да ме види.
— Разбира се, че иска, Ансет! И именно поради тази причина не можеш да отидеш при него, защото онзи, който е работил върху съзнанието ти, несъмнено знае, че ти си единственият човек, на когото Майкъл би разрешил да се приближи до него след подобно нещо… Ансет! Ансет, глупаче такова! Повикайте началника на стражата. Ансет, не бързай толкова!
С годините управителят бе натежал и когато момчето се втурна по коридорите на двореца, той постепенно изостана. Ансет знаеше най-преките пътища — изучаването на двореца бе сред най-приятните му развлечения и след пет години служба при Майкъл никой не познаваше лабиринта по-добре от него.
На входа на Тържествената зала го спряха за обичайната проверка, но детекторите бързо го пропуснаха (Отрова? Не. Метал? Не. Самоличност? Известна.) и тъкмо се канеше да влезе през огромната врата, когато се появи началникът на стражата.
— Спрете момчето!
Ансет бе спрян.
— Върни се тук, славейче! — излая капитанът, но Ансет успя да зърне далеч в дъното на огромната платинена зала малкия трон и беловласия мъж, който седеше на него. Майкъл сигурно го е видял! Сигурно ще го извика!
— Доведете момчето тук преди да е разстроило всички с виковете си. — Довлякоха Ансет. — Ако искаш да знаеш, Ансет. Майкъл лично ми нареди до един час да те отведа при него. И то преди да се измъкнеш по този невероятен начин от управителя. Но първо ще те претърся, и то както аз си знам.
Ансет бе заведен в една от стаите за претърсване. Свалиха му дрехите и му дадоха други (които естествено не му бяха по мярка! — помисли си Ансет гневно), а после пръстите на проверяващите проникнаха дълбоко и болезнено във всяко отверстие на тялото му, където би могло да се укрие оръжие. („Нямаш скрито оръжие, а и с простатата ти всичко е наред“ — пошегува се един от тях. Ансет не се засмя.) Последваха иглите, които се забиваха дълбоко под кожата, за да търсят укрити отрови. От дланите и ходилата му бе взета кожа, за да я изследват. Болката бе силна, а очакването — мъчително.
Но Ансет понесе всичко. Проявяваше признаци на гняв или нетърпение единствено, когато бе убеден, че с това може да постигне нещо. Никой, дори и славейчето на Майкъл, не би могъл да оцелее дълго в императорския двор, ако не се владееше до съвършенство.
Най-сетне обявиха Ансет за „чист“.
— Почакай! — рече началникът на дворцовата стража. — Все още не ти вярвам.
Ансет го изгледа с неприязън. Но капитанът, подобно на дворцовия управител, бе един от малцината, които познаваха Майкъл достатъчно добре, за да знаят, че няма защо да се страхуват от Ансет, освен ако наистина постъпят несправедливо с него. Защото Майкъл не проявяваше благосклонност към никого, дори и към момчето — единственото човешко създание, от което Майкъл бе показал, че изпитва нужда. А те познаваха достатъчно добре Ансет, за да знаят, че той никога не би и помолил Майкъл да накаже някого несправедливо.