— Ама че магаре! Какво невероятно магаре!
После се хвърли на пода с енергията на младеж, въпреки че Ансет знаеше, че е вече на 123 години, а това бе преклонна възраст за цивилизацията, в която нормалната продължителност на живота бе 115 години. Подът под нозете му бе твърд, но когато тежестта на тялото му притисна мястото, където бе стоял преди секунди, подът омекна и хлътна леко, за да заеме очертанията му. Ансет също легна на пода и започна да се смее.
— Радваш ли се, че се върна у дома. Ансет? — попита нежно Майкъл.
— Сега вече се радвам. Допреди малко не се чувствах като у дома.
— Ансет, синко, та ти изобщо не можеш да говориш, ако не пееш — засмя се тихичко Майкъл.
Ансет пое звученето на неговия смях и го превърна в песен. Това бе нежна и много къса песен, но когато свърши, Майкъл лежеше възнак, вперил очи в тавана, а от очите му бликаха сълзи.
— Не исках песента ми да те натъжава, татко Майкъл.
— Допускал ли си някога, че сега, на стари години, ще направя тази глупост, от която цял живот съм се пазил. О, да, изпитвал съм и обич, но тя не е била по-силна от другите ми увлечения. Но когато те отвлякоха, синко, аз открих, че имам нужда от теб. — Майкъл се обърна и се вгледа в красивото лице на момчето, което го гледаше благоговейно. — Не ме въздигай в култ, момче. Аз съм един стар мръсник, който би могъл да убие и майка си, ако един от враговете ми не го беше вече направил.
— Ти никога не би ми сторил зло.
— Аз погубвам всичко, което обичам — рече Майкъл с горчивина. Лицето му най-неочаквано придоби угрижено изражение. — Ние се страхувахме за теб. След отвличането ти се надигна вълна от безразсъдна престъпност. Посред бял ден, направо от улицата, отвличаха най-безпричинно хора и след няколко дни откриваха труповете им, смазани и разкъсани от някого или нещо. Не пристигаха писма за откуп. Нищо. Помислихме, че и теб са те отвлекли по този начин и че някъде ще открием трупа ти. Невредим ли си? Добре ли си?
— По-силен съм от всякога — засмя се Ансет. — Изпробвах си силата върху куката на хамака и се боя, че я изскубнах от стената.
Майкъл се пресегна и докосна ръката на Ансет.
— Страх ме е — рече Майкъл.
Ансет се заслуша в думите му като си тананикаше тихичко. Когато говореше, императорът никога не споменаваше имена, дати, факти или планове, защото, ако Ансет попаднеше в ръцете на враг, тогава противникът би узнал твърде много. Ето защо той ги заместваше с чувства, а Ансет го утешаваше с песен. Някои славейчета имаха прекрасни гласове, други можеха да омаят тълпите и наистина, при някои важни за държавата случаи, Майкъл използваше с такава цел и Ансет. Но от всички славейчета единствен Ансет влагаше душа в песните си, а и обичаше Майкъл от цялото си сърце.
Късно през нощта Майкъл изрече с гняв следните думи за своята империя:
— Нима съм я изградил, за да рухне? Нима съм изгорил повече от десет светове и похитил стотина други, просто, за да се сгромоляса всичко това в хаоса, когато умра? — Той се приведе към Ансет и на педя от лицето му зашепна: — Наричат ме Майкъл Чудовището, но аз я построих и тя ще стои, разпъната като чадър над галактиката. Сега те имат и мир, и благоденствие, и толкова свобода, колкото е потребна на ограничените им умове. Но умра ли, те ще съсипят всичко това. — Майкъл се извърна и изкрещя към стените на звукоизолираната си стая: — В името на националностите и религиите, на расите и фамилните наследства, глупаците ще разкъсат чадъра и после с изненада ще открият, че изневиделица е завалял дъжд.
Ансет му запя за надеждата.
— Надежда няма никаква. Имам петдесет сина, от тях трима законни, но те всички до един са глупаци, които се опитват да ме ухажват. Не биха могли да запазят империята дори и за седмица, нито заедно, нито поотделно. Никога през живота си не съм срещал човек, който би могъл да опази създаденото през всичките тези години. Умра ли аз, всичко ще загине с мен. — И Майкъл се отпусна изтощен върху пода.
Този път Ансет не запя. Вместо това скочи на нозе — подът под него си възвърна твърдостта. После вдигна високо ръка и изрече:
— За теб, татко Майкъл, ще израсна силен. Империята ти няма да рухне! — Тонът на детския му гласец бе така приповдигнат, че и двамата с Майкъл прихнаха да се смеят.
— Виж, тук си прав — рече Майкъл, като разроши детската коса. — За теб бих го направил, бих ти дал империята си, само че ще те убият. И дори да поживея достатъчно дълго, за да те обуча, пак не бих успял да направя от теб истински владетел. Онзи, който ще стане мой приемник, трябва да бъде жесток и покварен, коварен и мъдър, съвършен егоист, болезнено амбициозен, изключително надменен, блестящ воин, способен да надхитри и отгатне маневрите на всеки враг, а и трябва да притежава достатъчно вътрешна сила, за да прекара живота си в абсолютна самота. — Майкъл се усмихна. — Дори и аз вече не отговарям на всичките тези изисквания, защото ето, че не съм абсолютно сам.