Ханс Кристиан Андерсен
Славеят
В Китай, както знаете, императорът е китаец и всички около него са също китайци. Тая история се случи преди много години и тъкмо затова заслужава да се чуе, докато още не е забравена.
Палатът на императора беше най-хубавият палат в света. Той бе направен цял от най-скъп порцелан, но толкова тънък, че опасно беше дори да се докоснеш до него. В градината растяха най-чудни цветя и към най-хубавите бяха привързани сребърни звънчета, които звъняха, за да привличат вниманието на минувачите. Да, в градината на императора всичко беше много умно измислено! Тя беше толкова голяма, че и сам градинарят не знаеше де и е краят. Като вървеше нататък из градината, човек можеше да стигне до една гъста гора с високи дървета и дълбоки езера. Гората се простираше до самото море. Големите кораби можеха да идват чак до дърветата, а на едно от тях, между клоните, си беше свил гнездо славей. Тоя славей пееше тъй хубаво, че дори и бедният угрижен рибар, който излизаше нощем за риба, се спираше да го слуша. „Господи, колко хубаво пее!“ — си казваше той. Но после, като си спомнеше за работата, рибарят отминаваше нататък и забравяше певеца, за да се захласне отново в песента му на следната нощ и да повтори пак същите думи: „Господи, колко хубаво пее!“
От всички краища на света пристигаха пътешественици в столицата на императора и се любуваха на града, на палата и на градината. Но чуеха ли песента на славея, те казваха: „Ето, туй е най-хубаво от всичко!“
И като се върнеха в къщи, пътешествениците разказваха всичко, що бяха видели. Учените пишеха книги за столицата, за палата и за градината на императора, но не забравяха да споменат и славея и дори да го поставят по-горе от всичко. Поетите пък съчиняваха прекрасни стихове за крилатия певец, който живееше в гората, на брега на синьото море.
Книгите обикаляха света и някои от тях стигнаха до самия император. Той седеше на златния си престол, четеше, четеше и кимаше всяка минута с глава, защото му беше приятно да чете похвали за столицата, за палата и за градината си. „Но славеят е най-хубав от всичко!“ — пишеше в книгите.
— Как? — рече императорът. — Славеят ли? Та аз не го и познавам! Възможно ли е в моята държава, и то в собствената ми градина, да живее такава чудна птица, а аз да не съм слушал нито веднъж досега за нея и да науча всичко туй от книгите?
И той извика при себе си своя пръв съветник. А съветникът беше толкова важен, че ако някой по-долен от него се осмеляваше да го заговори или да го запита за нещо, той отговаряше само: „Пф!“, което всъщност нищо не значеше.
— Разправят, че ние сме имали тук някаква чудна птица, наречена славей — каза императорът. — Дори нещо повече: хората я смятат за най-бележитата рядкост в моята държава. Защо никой досега не ми е казал това?
— Аз дори не съм слушал за нея! — отвърна първият съветник. — Тя не се е представяла нито веднъж в палата.
— Аз искам още тая вечер тя да дойде тук и да ми изпее нещо! — заповяда императорът. — Цял свят знае какво имам, само аз не зная!
— Аз дори не съм слушал за такава птица! — повтори първият съветник. — Но ще се помъча да я намеря.
Ала где да я търси? Съветникът обиколи всички стълби, зали и коридори, но никой от тия, които срещна, не беше слушал за славея. И съветникът се върна при императора и му каза, че всичко туй е навярно басня, измислена от съчинителите на книгите.
— Ваше величество! — каза той. — Не вярвайте това, което пишат в книгите! Всичко туй е измислица, черна магия!
— Но книгата, от която узнах за славея, ми е пратена от могъщия японски император и затова в нея не може да има лъжа. Аз искам да чуя славея. Той трябва да бъде тук още тая вечер! Аз ще му засвидетелствувам височайшето си благоволение. А ако той не дойде, тогава след вечерята всички придворни ще бъдат бити с пръчка по корема!
— Цинг-пе! — каза първият съветник и побягна отново по стълбите, по залите и коридорите. И заедно с него тичаха всички придворни, защото никой не искаше да бъде бит след вечеря. От всички страни се сипеха въпроси за чудната птица, която бе позната на цял свят, само не и на придворните.
Най-сетне те намериха едно малко бедно момиченце, което работеше в кухнята. То каза:
— Господи, как да не знаете славея? Та той пее тъй хубаво! Всяка вечер аз нося остатъците от императорската трапеза на моята бедна болна майка, която живее на брега на морето. Когато се връщам назад, аз сядам да си почина в гората и тогава слушам песента на славея. И от очите ми капят сълзи, а на душата ми става тъй радостно, сякаш моята майка ме целува.
— Дете — каза първият съветник, — аз ще ти дам постоянна работа в кухнята и ще ти позволя да гледаш как яде императорът, ако ти ни заведеш при славея, който е поканен тая вечер в палата.