— Да — каза тя.
Вратата на банята се отвори. Показа се висок силует. Преди да успее да я разгледа по-добре, светлината изгасна и някаква сянка прекоси стаята.
— Затворил ли си си очите?
Той вдървено кимна. Усети тежестта й в леглото и чу шумоленето на чаршафите.
— Отвори ги.
Той ги отвори, но беше същото като докато пътуваха, когато можеше да вижда само очертанията на силуета й. Тук, въпреки че се бе обърнала към него, тя закриваше лампата и се превръщаше в сянка без никакви подробности. Опита се да открие лицето й, знаеше, че е тук, пред него, но очите му не можеха да се фокусират.
— Добър вечер — каза тя.
— Добър вечер.
Двамата поеха дъх едновременно.
— Господи, какво дълго пътуване — каза тя.
— Прекалено дълго. С такова нетърпение…
— Не го казвай.
Той погледна дългата сянка и бледото лице, по което чертите й едва се виждаха.
— Но…
— Не го казвай.
Той затаи дъх. Знаеше, че след малко тя ще продължи. Така и стана.
— Учителите казват, че когато пишеш, никога не трябва да назоваваш онова, което се опитваш да кажеш. Просто го направи. Когато свършиш, ще знаеш какво си направил. Така че… не го казвай.
Това беше най-важното, което бе казала тази вечер. Сега мълчаливо лежеше — сянка срещу светлината. Лампата изгасна, но сякаш без тя да се обърне и да я загаси. Той забеляза някакво движение в сянката. Нещо меко падна на пода. Измина миг преди да се сети, че това са ръкавиците й. Беше свалила ръкавиците си.
Изненада се, като разбра, че единственото нещо, което все още носи той самият, са ръкавици. Но когато понечи да ги смъкне, откри, че вече ги е махнал в тъмното. Ръцете му бяха открити и уязвими. Дръпна се.
Отвори уста, но тя го спря.
— Не казвай нищо.
Усети движението й — съвсем леко движение — към него.
— Кажи само едно нещо.
Той кимна. Питаше се какво да е това нещо.
— Кажи ми — едва чуто промълви тя. Не можеше да различи лицето й, то все още беше като лицето в прозореца, пътуващо от спирка на спирка, силует, фиксиран между късните телевизионни програми, бледо и скрито.
— Кажи ми… — той кимна — на колко години си?
Той зяпна. Усети паниката в очите си. Тя повтори въпроса си, като загатна отговора. Внезапно той с кристална яснота разбра пълната и поразителна истина. Стисна очи, прочисти гърло и най-сетне заговори.
— На…
— Да?
— На осемнадесет, навършвам деветнадесет през август, висок съм метър и седемдесет и пет, тежа седемдесет килограма, с кестенява коса и сини очи. Неженен.
Сякаш я чуваше как съвсем тихо повтаря всяка негова дума.
Усети я как се приближава, съвсем лека, все по-близко и близко до него.
— Кажи ми го пак — прошепна тя.