Едуардо Гайего, Гийем Санчес
След бедствието
3799 година
Ангелът летеше над морето от живак и отраженията му очертаваха сребърна мрежа върху големите му крила. Не беше сам. Останалите от неговия вид изпълваха небето с усмивките си и апатично се издигаха нагоре, след това се спускаха с ужасяващо пикиране, за да докоснат мързеливите вълни или просто предоставяха на вятъра да целува кожата им. Малко по малко, сякаш без намерение, игрите и палавостта им се превърнаха в танци на чифтосване. Величествеността им отстъпи място на нервност, на ловки движения на телата им и на ловно преследване в търсене на жертви за партньори. Околната среда като че ли започна да вибрира от желание. Ангелът прелетя край един от своите другари и докосна хълбока му с края на крилото си, погалвайки го с лекотата на бриз. След това двамата любовника много внимателно преплетоха телата си и започнаха да летят като едно цяло. Извършването на…
КЛИК!
— Господа пасажери, нека да пристъпим към присъединяване към совалката, която ще ни отведе на планетата. Стандартният протокол на сигурност изисква изключване от виртуални сценарии; извинете за безпокойството, което ви бe причинeно. Моля, заемете предварително определените ви места за излизане от кораба съгласно инструкцията, която се намира във вашите кабини. Надяваме се, че сте се насладили на приятния полет.
— Свинщини — изруга Дамасо Итуриага, полузамаян от рязкостта на прекъсването, свали тънката биометлна лента, която опасваше челото му и я запокити небрежно върху масичката до него. След това седна на неудобния креват и изчака няколко секунди, докато главозамайването му попремине.
„Една добра компания за превози никога нямаше да си го позволи. Но, разбира се, собствения ми бюджет стигна само за пътуване с третокласен кораб. А на него съгласно закона на Мърфи ме изключиха в най-добрия момент.“ Той се опита да се успокои и продължи с мислите: „Във всеки случай виртуалният им репертоар не беше кой знае какво. Прекалено излязъл от употреба.“
Мозъкът му накрая се убеди, че няма криле на гърба си и се намира в прозаичния реален свят. Той подреди вещите си, приготви багажа и го натовари на един от роботите-прислужници, обслужващи транспортния кораб. После прочете инструкциите за напускането му и излезе от кабината с вяла стъпка.
Итурига бе последния пасажер, който напусна кораба. Проходът, който го свързваше със совалката представляваше прозрачна полимерна тръба и впечатлението, че плува в пространството беше доста досадно. Той прокле инженерите, които бяха имали такава щастлива идея. Зави му се свят, състоянието на безтегловност провокираше напъни на повръщане, а беше забравил да си постави като предпазна мярка пластира против замайване. Той премина през тръбата възможно най-бързо, без да се взира във великолепието на облаците и океаните, които се намираха под краката му.
Изкуствената гравитация на совалката възвърна стомаха му на мястото си. Итурига изсуши потта по челото си, потърси своето място и рухна на него. След известно време спокойствието му се възвърна и вече можеше да огледа другарите си по нещастие. Беше прекарал времето на полета в каютата си, включен към виртуалната реалност, без възможност за каквито и да е контакти с останалите пасажери. Преходът бе извършен и сега си даваше сметка, че му изглеждаше твърде странен. Веднага си спомни защо.
Ламарк беше съвсем наскоро тераформирана планета, преобразувана като подобие на старата Земя и все още не бе достатъчно населена. Броят на заселниците не стигаше и до цифрата 5000. Новите светове като този бяха идеални за настаняване на бежанците от някоя от безбройните войни, разпръснати по периферията на опознатия космос. Поради падналите в битките и смъртните присъди, изпълнени от врага, броят на мъжете беше станал оскъден. На останалите живи жени и деца предстоеше трудната задача да се установят на друго място.
Реалността изглеждаше жестока. Никоя от околните представителки на женския пол не се бе накичила с екзотични дрехи, бебетата плачеха в хор, по-големите от тях се опитваха да се катерят по седалките, смееха се и пискаха. Щеше да бъде по лошо, ако не бяха завързани с предпазни колани, все пак това намаляваше хаоса.
— Господине, и вие ли слизате на планетата?
Итуриага забави отговора си няколко секунди, докато си даде сметка, че питат именно него, а това беше необичайно. Както и за всеки друг цивилизован човек, който най-вече уважава частния си живот над всичко останало. На Вега и Ригел хората се занимаваха с техните работи и нямаха навика да безпокоят другите. Той отново се почувства неразположен.