Итуриага изпъшка от болката, която се разхождаше из собствените му вътрешности. Не трябваше повече да отлага изпълнението на замисленото. Единственото му желание беше да почива в мир, но преди да го изпълни, включи за последен път звука на видеофона, желаеше още един път да чуе човешки звуци. Това щеше да подпомогне пътуването му към отвъдното и вече нямаше да се чувства толкова самотен.
— Не се безпокойте! — каза едно момиче. — Учителят ще дойде и ще ни каже какво трябва да направим.
— А ако не пристигне? — отвърна по-малкото й братче.
— Ще дойде.
Лицето на момичето отразяваше пълно убеждение и Итуриага без да иска заплака, като че ли присъстваше на някакъв кафкиански спектакъл. Бедните обречени! Светът колапсираше, но те продължаваха както си знаят. Бе патетично, тягостно и болезнено. Беше…
Той погледна таблетките, които държеше в ръката си.
Те бяха неговите ученици.
Сълзите на Дамасо Итуриага неудържимо рукнаха.
— Сигурна ли си, че ще дойде?
— Да, човече, дявол да го вземе!
— А ако му се е случило нещо или си е отишъл?
— Как се осмеляваш да го кажеш? Какво си въобразяваш?! Става дума за нашия учител!
Момичето го изгледа с упрек и момчето предпочете да престане с въпросите и да млъкне. При все това времето минаваше и нервността се разпространяваше наоколо, защото, макар че дисциплината все още се поддържаше. Възрастните, които се бяха разположили в дъното на залата, започнаха да шушукат помежду си, питайки се дали трябва да прибягнат към помощта на някого и дали идеята е добра, макар да не съществуваха повече други възможности.
Те бяха разбрали, че нещо върви зле, тъй като предишния ден училищния автобус не бе пристигнал. Същият следобед при тях бяха дошли децата на техниците, които бяха изпаднали в истерия и бяха умрели от жажда по пътя. След като се успокоиха, те разказаха за гнусотата, която беше обхванала града. Старият ужас отново възкръсна. Нима отново имаше война? Дали се правеха етнически прочиствания? Но в разказаното от обърканите сираци имаше нещо странно, което насочваше към друга причина.
Хората започнаха да обсъждат какво да направят, но проблемът бе решен от собствените им синове и дъщери. Те упорито твърдяха, че учителят без съмнение знае как да ги посъветва и вярата им в него беше толкова голяма, че успяха да убедят дори и най-упоритите. В края на краищата беше учител, нали така? Много от хората бяха прекарали нощта опитвайки се да открият как функционират камионите с електрическо задвижване, които бяха предназначени за обществена работа и се намираха в огромен гараж. В техния роден свят бяха извършили редица паметни преселения с различни превозни средства и трактори, така че не им струваше много усилия да дешифрират функциите на простите команди за управление.
На разсъмване всички бяха тръгнали, образувайки конвой, който им навяваше твърде лоши спомени. След като бяха пристигнали в града и бяха забелязали трупове, децата им неспокойно бяха започнали да задават въпроси.
— Дали тук не са били гамешитите?
— На тази планета няма гамешити, скъпи. Те останаха някъде много надалеч — отговаряха възрастните.
След това без много шум децата се бяха построили пред училището и после влезли в аулата, където се чувстваха непринудено.
Мина известно време. За да забавляват по-малките, по-големите им братчета импровизираха хор и започнаха да пеят песни, придружени от пляскане с ръце. Възрастните се вълнуваха по местата си и разменяха многозначителни погледи. До обед оставаше съвсем малко време, но все още учителят не пристигаше.
Но ето че вратата на аулата се отвори, а децата млъкнаха и станаха прави.
Казано честно Дамасо Итуриага вътрешно се бе превърнал в човешка дрипа. За да се държи на краката си, той беше изгълтал препоръчителната доза стимуланти и въпреки че беше прибавил и шепа ендорфини, усещаше болки в цялото тяло. Самият той не можеше да си обясни как бе стигнал до училището. Усещаше краката си като гумени и при всяка крачка в тях сякаш се забиваха ножове, но накрая беше стигнал дотам. Беше крачил бавно, съвсем изправен, премервайки всяко свое движение, за да запазва равновесие. Итуриага се изкачи на подиума с възможното най-голямо внимание, на което бе способен, сякаш стъпваше по яйца. После със замъглен поглед огледа учениците си.