Той се беше привел в приличен вид и бе облякъл чисто облекло, защото искаше да произведе добро впечатление. Стремеше се усмивката му да излъчва доверие и в никакъв случай да не е прекалено намръщена. В момента го наблюдаваха повече от сто лица.
„Дръж се, човече. Поне за първи път в живота си направи нещо достойно — помисли Итуриага.“
Още от пристигането си на Ламарк, той се ръководеше от стария образователен принцип на родната му планета: „всяка буква с бой се вмъква“, който осигуряваше и силното му учителско присъствие, но сега разбра, че дълбоко е грешил. Беше объркал понятията „страх“ и „уважение“, а за тях образът на учителя все още представляваше нещо хубаво. В техния свят и в други подобни на него, безбройна армия от преподаватели се заемаха да облагородяват малките същества, като им помагаха до израснат, предавайки знанията си от едно поколение на друго и същевременно запазвайки етническата им самоличност, а усилията им можеха да се сравнят с малък пламък, който се съпротивляваше да не угасне. неговите ученици се бяха опитали да го потърсят, давайки му да разбере, че е член на малко общество, натоварено с една от малките благородни задачи предприети от човечеството. След като ги видя, че го чакат, бе изпитал чувство на срам. не можеше да предаде този завет, нито това, което той означаваше. Нито бе в състояние да ги захвърли, макар че доскоро тази идея му се струваше доста привлекателна.
Итуриага знаеше, че трябва да говори, но чувстваше гърлото си като остъргано. Дори преглъщането на слюнката му създаваше затруднение.
— Здравейте всички!. Аз… — въздъхна дълбоко няколко пъти, но успя да продължи: — сигурно сте си дали сметка, за бедствието, което ни сполетя. Твърде е възможно, че освен нас никой друг не е останал жив на Ламарк. Мрежата не съществува, ние сме сами.
То спря за малко, за да могат всички да си поемат дъх от лошата новина, но със всеки изминал момент се чувстваше все по-замаян. Ендорфините и стимулантите бяха сключили в тялото му лош съюз.
— Извинете ме, но не се чувствам много добре. Ще седна.
Докато се опитваше да събере сили за пред своите ученици, възрастните веднага си дадоха сметка за бедата, която го беше сполетяла. Някакъв здрав мъж скочи от мястото си, излезе на подиума и буквално го пренесе на ръце до най-близкото кресло. Итуриага му бе благодарен от цялото си сърце. Едно от децата му предложи малка пластмасова бутилка с вода и той мъчително отпи няколко глътки, после каза:
— Ще трябва да променя схемата на преподаването. Лекциите по градоустройство засега отпадат и ще ги заменим с по-трудни. С помощта на вашите родители, ще се опитам да ви обуча как да се оцелява.
Никой не изпусна и дума от казаното. Момичето, което беше така убедено в неговото идване изпращаше с наслада победни погледи към невярващите. Наблюдавайки поведението й, Итуриага не можа да сдържи усмивката си, изведнъж усети вътрешен спазъм, който го принуди да сгъне тялото си. След това стисна зъби, подпря се на масата пред него и успя да се изправи. Лицето му придоби восъчен цвят.
— Все още… все още ни остават резерви, за да издържим един сезон, но трябва да се опитаме да натрупаме други трайни хранителни продукти. Освен това разполагаме с компютър, който не е включен към Мрежата и ще трябва да използваме данните му напълно. Няма да забравим и хартиените книги, които се отпечатаха за училището, а в тях също ще намерим необходимата информация: за земеделие, медицина, биология… — прекъсна той, защото болките прииждаше на вълни във вътрешностите му — все по-начесто и по-силни, но се напрегна да продължи: — Ще потърсим и складове с инструменти, после ще се заемем с обработване на земята. Ще преодолеем трудностите, обещавам ви го. Вие също знаете много полезни неща, а аз ще ви покажа как да използвате материала, оставен от тераформистите — спря да говори, защото усети, че въздухът не му достига, но успя да довърши: — Но ще започнем от утре. Нека сега някой да ме заведе до жилището ми, моля. И не ме оставяйте сам.
Итуриага затвори очи, след това дочу нечии стъпки по подиума и после две здрави ръце го обхванаха. Той се смъкна в тях като в спасителен пояс, съжалявайки, че не е успял да спази нужното приличие до приключването на часа. Какво ли щяха да си помислят за него като учител?
3851 година
— Нека да ти наглася по-добре възглавницата, Дамасо. Гледай, отворих прозореца, за да те грее слънце. Какъв хубав ден е навън, не е ли така?
Итуриага повдигна ръка в знак на благодарност. Макар че Олга се опитваше да изглежда радостна, той знаеше, че умира. Въпреки че сестрите не си бяха дали сметка, бе подочул някои техни разговори.