Денят наистина беше чудесен. Топлината на слънчевите лъчи бе приятна, също като мирисът, който се донасяше от полето. Наближаваше времето на жътвата. Кога ли бяха насрочили празника? Всъщност вече му беше все едно. Едва ли щеше да види следващото утро.
По-късно при него пристигна друга сестра, която замести Олга. Дали беше Таня или Ева? Бе Таня, без съмнение. Чертите й прекалено ясно му напомняха за майка й.
Спомените възникваха безпорядъчно в съзнанието му. „Намираш се в последния си час. Накрая ще се окаже вярно, че преди да умреш, всичко преживяно преминава като на лента.“ И той се остави на тях.
Колко лошо бяха преминали първите дни на кризата и как издържа на усърдието на тогавашните гледачки, които бяха баби на сегашните. И как не пожела да изостави професията си, защото останалите се нуждаеха от чувството да бъдат направлявани.
Тогава макар и повален на леглото, бе успял да даде указания в моменти на просветление. Най спешното бе да се заемат с труповете, които бяха над 4500. За щастие, бежанците бяха добре запознати с такъв тип работа на родните им планети и проявиха забележителна инициатива.
Успоредно с тази дейност, Итуриага организира децата в групи за търсене на оживели кучета, които бяха подпомогнати от въоръжени възрастни. Освен това бяха прочесани всички възможни жилищни райони на Ламарк, в които можеше да се открият остатъци от човешко присъствие. Откриха малък брой оживели, но повечето от тях бяха полудели или изпаднали в кататонично състояние. Тези нещастници трябваше да бъдат затворени и хранени, макар че не преживяха много време.
Когато се беше надигнал от леглото, той се бе заел да инвентаризира ресурсите, с които разполагаха. Никога не поговори с останалите за причината, породила колапса на цивилизацията, не желаеше да ги тревожи с възможността за възможна бомбардировка на извънземните. За техен собствен късмет, място като Ламарк щеше да остане не предупредено за подобна опасност. Такова нищожно количество от хора едва ли щеше да стане обект на военно внимание.
Нещата не бяха толкова зле, колкото му изглеждаше в началото, тъй като планетата бе предназначена за скорошна бърза колонизация и на нея бяха получени извънредно много доставки. Намериха складове, които съдържаха истински съкровища: инструменти и сечива, криогенни банки със зародишна плазма, различни химически продукти… Разполагаха с достатъчно време и резерви, които им позволяваха да бъдат напълно независими, много преди всички системи да се повредят поради връзката им с Мрежата. През първите месеци, храната им беше много вкусна и поради огромните количества, които се поглъщаха, готвачите се принудиха да въведат задължителна диета, базирана на дериватите на соевите продукти, но това не пречеше на хората да понасят всякакви други несгоди и да проявяват извънредна работливост. Итуриага също трябваше да привикне към новите условия, нямаше друг избор.
Той не изостави образованието на своите питомци, включително включи в училището и часове за възрастни. Не отстъпи пред изучаването на история, за да се разберат грешките на техните предшественици, които никога да не се повтарят. Итуриага си даваше сметка за огромната отговорност, която се бе стоварила върху плещите му: да бъде основател на ново общество, базирано на достойни принципи. Децата бяха възприели от възрастните прекалено много предразсъдъци, а той трябваше да спре този процес, за да издигне нивото им и се стараеше да го постигне. Мъжете реагираха донякъде остро на идеите му, тъй като произлизаха от общество с патриархални принципи, но когато срещаше прекален отпор, той обявяваше гладна стачка. Заплахите им го плашеха, но продължаваше да се държи твърдо и да настоява на своето. По-голямата част от жените и децата застанаха на негова страна, накрая успя да победи. С годините недоволните е превърнаха в стари мърморковци, а новите поколения постепенно напълно ги заместиха. Младата изучена генерация беше образована в принципите н солидарност, равноправие и работа в екип. Въпреки че Ламарк беше точка, изгубена в безкрайността на вселената, Итуриага се чувстваше горд от направеното от него. Дължеше го на толкова поколения учители, които се бяха борили за същото.
Той възкресяваше в паметта си добри и лоши моменти от живота му в общността. Смърт на обичани същества, сватби, нещастни случаи, болести, трагедии и вицове… Или когато успяха да възкресят зародишите на кокошки, взети от ембрионалната банка и ги отгледаха, а после един ден в чинията му се оказаха печени пилешки гърдички. Тогава едва преодоля чувството на погнуса, защото беше виждал животинката да тича радостно и на свобода, а трябваше да я изяде и се чувстваше като канибал, освен това дори знаеше и името й — Бланка. Дотогава храната пристигаше пакетирана от машините и му се струваше невероятно да се приспособи към новите условия.