Момичето беше слабичко, с големи черни очи, със съразмерни форми и странни татуировки върху шията си, които вероятно означаваха нещо в родния му свят. С чувство на неудобство, той й отвърна:
— Мисля, че е очевидно — заяви, но веднага прецени, че бе прозвучал заядливо и добави: — Ще се заема с училището.
— Ах, вие сте учител!
Итуриага кимна разсеяно и отново се потопи в мислите си. По-късно си даде сметка, че присъствието му бе произвело ефект върху пасажерите. Фразата „Чу ли, той е учител“ обикаляше между децата като нещо необичайно. Те утихнаха и се опитаха да изглеждат сериозни и възпитани. При такава реакция Итуриага се запита дали в родният им свят методите на обучение включваха телесни наказания? Но все пак се чувстваше удовлетворен от случилото се.
Новата му длъжност се оказа по-лоша, отколкото си я бе представял, а дори и името на планетата му звучеше прекалено педантично — Ламарк. Придобитите нрави на заселниците бяха преминали и в тяхното поколение. Културната еволюция беше ламаркианска и нямаше нищо общо с теорията на дарвинизма. Бе претенциозна и доста глупава.
На тази планета даже нямаше правителство, достойно да носи такова име. Всички решения се вземаха на Ултерия, която се намираше на шестнадесет светлинни години разстояние. Ламарк се обитаваше от техници и семействата им, и от малък бюрократичен апарат. Откакто бе обявена за екологично стабилна планета, на нея бяха пристигнали първите малобройни колонисти, които донякъде бяха останали излъгани. В по-голямата си част, населението й беше възрастно. Свят, в който тераформирането все още не бе напълно завършено, не беше най-подходящото място за деца. Главната част от местния детски контингент бе по-малобройна от децата на новопристигналите имигранти. А това го устройваше, щеше да изисква по-малко работа.
В посрещането му нямаше нищо по-специално. След това един любезен техник направи заедно с него обиколка на града, показа му малкото забележителности, на които би трябвало да се удивлява и накрая го придружи до главната сграда, чиято чудовищна архитектектурна планировка напомняше за несъразмерна морска звезда. Училището се намираше в един от лъчовете й. В останалите бяха разположени центрове за комуникация, канцеларии и квартири на персонала.
Итуриага огледа новия си дом и го намери за задоволителен. Мебелите му се сториха произведени в малко спартански стил, но помещенията бяха обширни и функционални. Без много да бърза, той изследва съдържанието на жилището. Голямо легло, разпределител за напитки и храна, добре обзаведена баня и най-вече, квантова връзка с мрежата. Какво повече можеше да се иска?
След като се изкъпа, той поръча менюто за деня. Докато преглеждаше местните новини, успя да изгълта шестте разновидности на сервираната протеинова супа. Самите новини не съдържаха кой знае каква информация и скоро се почувства отегчен. Така че се излегна в леглото и веднага постави на главата си мозъчен интерфейс.
Стаята изчезна и Итуриага се оказа в добре познатото му неограничено пространство — входа към Мрежата. Идентифицира се, отправи мислено поискване и различните менюта се разпиляха около него като облачета с цветове на дъга. През днешният ден се чувстваше като авантюрист, така че мързеливо влезе в някои от тях, преди да реши да избере света, който пасваше на неговия критерий, а той беше „Да се насладим на живота“.
3800 година
— Деца, ще се видим след седмица. Прекарайте я добре.
Най-нетърпеливите ученици изскочиха от аулата в безпорядъчна тълпа. По-големите, с чувство за по-голяма отговорност, преди да излязат му пожелаха добро прекарване на деня. След като всички напуснаха помещението, Итуриага угаси екраните и събра разхвърляните книги, отпечатани на хартия. „Каква изостаналост — усмихна се той вътрешно.“
Тези деца не бяха толкова лоши и благодареше на съдбата за тяхната малочисленост — едва ли стигаха до стотина, разпределени по възраст на четири смени, което му позволяваше да се оправя с тях. Освен това те показваха желание за сътрудничество. В по-голямата си част бяха деца на бежанци, които създаваха много по-малко конфликти от тези, родени на Ламарк. Много от тях пряко помагаха в класните часове, но тези, които ги посещаваха го правеха с нежелание, само поради родителската повеля. Той ги разбираше. Както бе казал един от учениците: „За какво ще ми послужи разлистването на книги и писането върху чин, след като разполагам с достъп до Мрежата?“ Разбира се, казаното напълно отговаряше на истината. В действителност, учителите представляваха вид живи вкаменелости, тръгнали по пътя на пълно измиране. Бяха единствено полезни при социалното им включване към тези, които бяха избягали от изостанали или конфликтни планети. За повечето от тези недодялани селяни, машините бяха „табу“ — произведения на богове или демони, и те определено се нуждаеха от цивилизован човешки контакт. Намираха се и такива, които само поради чист снобизъм настояваха за старата употреба на наставник на децата, макар и да го излагаха на показ само на празниците.