„Добре, по дяволите — помисли Итуриага.“ Отдавна бе престанал да се огорчава от нулевата му значимост в схемата на космоса. Поне му плащаха и работата му не беше прекалено трудна. Освен това, на Ламарк имаше малко конфликтни ситуации с учениците и учебният календар се оживяваше от непрекъснати празници. Например, сега започваше Бялата седмица. Теоретично представляваше прекъсване на занятията в края на тримесечието, което се правеше с цел учениците да „презаредят батериите си“ и да се освободят от стресове, а за него почивката бе нещо чудесно — малка седмица, която щеше да премине в спокойствие.
— Така се правят нещата. Да, господине.
Итуриага се разслаби, премахна внимателно лентата от челото си и се отправи към банята. По пътя към нея хвърли поглед към останалите стаи — във всички имаше връзка с Мрежата. Чудесно.
За разлика от грубото събуждане, което претърпя на кораба, който го доведе до Ламарк, приличната програма, която използваше сега, спокойно и приятно довеждаше всеки до състояние на бодърстване, тъй като включваше събуждане във всяка собствена виртуална история. А след като отново се включеше, се възвръщаше към същия сценарий, но след момента в който се бе изключила.
След като се оказа в банята, извърши неизбежните си физиологически нужди, взе душ и после се отправи към кухнята, за да потърси добър резен соево филе, гарнирано с парченца от нещо, което със слаб успех наподобяваше жълтъци от гандулф. Все пак беше добре, че не имитираше гоурмет. Трябваше да изпие и нещо с безалкохолно съдържание, което да му достави допълнителна енергия преди да се влезе отново в един съвършен свят.
Приятелите му го смятаха за донякъде ексцентричен, поради манията му да се събужда по време на сън. Според тях не беше нужно, необходимите вещества за подхранване на организма му можеха да се вкарат в кръвта му по интравенозен начин, а отпадъчните продукти посредством съответните допълнителни принадлежности. Останалите прекарваха по цяла седмица по такъв начин по такъв начин, но на него му бе приятно да се радва на известни свои атавизми.
Както винаги, Итуриага беше доволен когато разполагаше добър с достъп до Мрежата. Сценариите за подбор бяха цял легион. Беше убедил другите да създадат отново света на „Невидимите градове“ на някой си Итало Калвино. Бе го открил по случайност и се съмняваше, че някой изобщо си спомня за този писател. Беше му жал за разточителството на безпределната му фантазия и не искаше тя да изчезне навеки.
Чист, нахранен и добър усет в тялото си, той се върна в стаята и се отпусна на леглото. Хвана лентата и преди да я сложи на главата си, я погледна и въздъхна. Вече бе хванат на въдицата, не можеше да го отрече. Мозъкът му не можеше да мине без особената стимулация на нервните му рецептори, които се включваха към радостните връзки на Мрежата. За него един ден прекаран извън виртуалните светове беше истинско физическо мъчение. В старите времена го наричаха маймуна, тъй като фактически имаше нрава на горила, от по-израстналите на ръст. Тъй като по-късно това можеше да се разчуе и да попречи на избора му работа, не пожела да посети психиатър, освен това изпитваше страх. Във всеки случай не намираше в заниманията си нещо толкова лошо. Бе влизал в кой ли не от порталите в Мрежата. В последно време максималния период на несвързване с нея не превишаваше двайсет стандартни часа.
Итуриага отхвърли мислите, които не водеха до никъде, опаса лентата около челото си и след това се върна към последния град, който беше изследвал наречен Отавия и се „събуди“ в хамак, който се поклащаше над бездната, встрани от неговата партньорка. В обстановка като тази, емоциите бяха много по-интересни. Но нищо не се случи.
Първо пристигна смущението, след това, опитвайки се да намести по-добре лентата дойде и раздразнението.
Мърморейки ругатни по адрес на отговарящите за влизане в Мрежата и мислейки за жалбата против тях, която щеше да се стовари върху главите им, Итуриага излезе от стаята, разярен като змей. По-рано такова нещо не му се беше случвало. „Не зная какво толкова ме удивява на тази въшлива планета — помисли той и се опита да се успокои.“ Вероятно лентата се бе повредила. Къде ли би могъл да я замени? Най-логичното място беше да потърси нова в някоя от другите жилища. И Итуриага се успокои с мисълта, че скоро ще се върне в града от съня си. Но нямаше да забрави за жалбата, какво толкова си въобразяваха онези копелета?