Той се опита да потърси някоя незаета стая, което не се оказа никак лесно. Крилото в сградата, заето от техниците беше от най-населените. На едно от споменатите кратки социални събрания, които се провеждаха на Ламарк, бе провел разговор с някои от операторите тераформисти. После в топлата обстановка на бара беше коментирал с тях предстоящото настъпването на Бялата седмица и те го бяха поканили да й се наслади заедно с тях, тъй като също ползваха няколко свободни дни. Идеята да се настани временно на ново място му хареса, споделянето на виртуалните светове, което Итуриага практикуваше беше почти същото. За него бе все едно дали щеше да се намира в някоя съседна стая или някъде на края на вселената, независимо че човешката близост придаваше известна болнавост на събитието. Освен това можеше да се очаква, че някои от еротичните сцени, родени от липсата на задръжки в сънищата, биха могли да се продължат в реалния свят.
Итуриага се измъкна от зоната на сънуването и се насочи към нещо по-практично. В тази част на сградата имаше отделни стаи с баня към тях, макар че кухнята беше за общо ползване. Помисли си къде може да намери някоя излишна лента и накрая наслуки успя да отвори някаква врата, чиято система за сигурност изглежда не бе включена. От пръв поглед определи личността обитателката на стаята, която бе потънала във виртуални сънища. Казваше се Естер или нещо подобно. Той влезе без да вдига шум, макар да знаеше, че в този момент не би я събудил и гърмежа на свръхзвуков самолет в момента на преминаване на звуковата му бариера. Както и очакваше, Естер лежеше в леглото си обгърната в дестилационен костюм, който едновременно захранваше организма й и събираше отпадъчните му продукти. Отлично. Той претърси един от шкафовете, но не намери нищо полезно. Мърморейки под нос, реши да опита късмета с друг негов колега, но преди да излезе, не можа да се удържи да хвърли последен поглед към Естер. Но внезапно се спря доста обезпокоен.
Очите на жената бяха полуотворени, по лицето й бе изписан ужас, а чертите му сякаш се бяха сбръчкали в ням вик. Слюнката, която беше изтекла от устата й бе намокрила възглавницата. И тя не дишаше. Побеждавайки задръжките си, Итуриага докосна ръката й, която все още не беше станала прекалено студена. Той се отдръпна смаяно. Това не можеше да бъде нещо истинско, с нормалните хора не се случваха такива неща.
Леко настръхнал се сети, че трябва да се обади в болницата. Къде ли се намираше комуникаторът в това жилище? Итуриага не се осмели да смъкне лентата от главата от главата на Естер. В полицейските филми при такива случаи винаги се забраняваше да се пипа каквото и да е. Трябваше да се върне в стаята си.
Поради нервността, в която бе изпаднал, той я обърка с друга, която кой знае защо лесно се отвори. Когато излезе от нея, беше блед като тебешир. След това надникна и в някои от останалите стаи, където успя да влезе и после усети как паниката в него нараства.
Всички, които се намираха в тях, бяха мъртви.
Първият му импулс бе да изтича навън, но забеляза комуникатор, който се намираше до някаква машина за напитки. Итуриага се хвърли към него, сякаш беше спасителен пояс и поръча линия с болницата. На екранът се появи хубав андроид, чиито образ несъмнено бе компютърно генериран, който заяви:
— В този момент не мога да ви обърна внимание, изчакайте, моля.
Образът се усмихна и Итуриага остана да чака като статуя, която недоловимо трепереше.
След като измина половин час и от болницата никой не подаде сигнал за живот, той започна наистина да се плаши. Същото се случи и при опита му за връзка с полицията и управлението по поддръжка. Никой не се обаждаше.
Итуриага се подаде в коридора, където цареше тъмнина. Погледна часовника си — показваше полунощ. Тогава защо нямаше светлини? Той се завърна в жилището си, а сърцето му упорито искаше да изскочи от гърдите.
Очевидно беше останал сам. Никой не отговаряше на тревожните му обаждания и нямаше ни най-малката идея какво да направи. Започна да мисли, че е останал хванат в лош сън, но после прие околната реалност. Тъжната и болезнена истина.
При мисълта, че ще остане с тези трупове, го обхващаше паника. Сега всички филми и сцени на ужас, които бе гледал, садистично го караха го караха да плати данъците се към тях. Съзнанието му бе обсебено от една единствена натрапчива идея — да се върне в жилището си, което не беше лесно осъществимо на практика. Живееше в другия край на сградата и изобщо не знаеше как да се придвижи в непрогледните коридори, където нямаше осветление. Сети се, че по-рано никой не грижеше за този прост факт — приемаше го като ежедневното хранене от автоматизираните гишета. Нали затова плащаше от заплатата си?