Той се принуди да ходи до тоалетната много пъти, докато диарията му попремина. Мисълта да прекоси тъмните коридори не му излизаше от главата, а самотността и присъствието на умрелите го ужасяваха още повече. Опита се да потърси някакво фенерче, но не намери нищо подобно. Трябваше да събере цялата си смелост, за да излезе от мястото, където се намираше, после да протегне ръце и пипнешком да се опита да намери пътя.
Придвижването му продължи почти час, но на Итуриага му стори, че бяха изминали години. Не можеше дори да мечтае да използва асансьори, така че се принуди да търси неуверено стълби. беше нужно да слезе на партерния етаж, където може щеше да бъде донякъде осветено и щеше да се ориентира по-добре.
Беше ужасно, страхът му не можеше да се изрази с думи. Потеше се изобилно, трепереше и сърцето му прескачаше като лудо. Не го напускаше мисълта, че нещо в тъмното ще го хване или ще му се метне на гърба. От време на време му се струваше, че дочува глухо хлипане, от което косите му се изправяха. Преди да стигне до стълбите се блъсна силно в някаква врата, която предателски бе оставена отворена. Отдръпвайки се от нея, настъпи нещо меко — беше труп. Той изкрещя и слепешката се втурна по-нататък, като се удряше от стена в стена, подобно на билярдна топка.
Като в някакъв кошмар, дори без да осъзнава как го е направил, Итуриага се озова в широкото преддверие на сградата. Под слабата звездна светлина, която се процеждаше през прозорците, адаптиралите му към тъмнината очи успяха на различат контурите на предмети. За негово щастие небето навън беше ясно, но нито една от уличните лампи не работеше, което бе твърде смущаващо.
Той се доближи до гишето за информация. Само по себе си, то изглеждаше като някакъв анахронизъм или може би като проява на жест на добра воля, тъй като Ламарк даваше убежище на много бежанци, а вероятно изразяваше и проява на упорство против сляпото използване на машинно обслужване. Когато се изправи пред вратата му, тя се отвори, което извънредно го уплаши. Очевидно някои от автоматичните механизми все още функционираше.
Итуриага много внимателно се вмъкна в кабинката и можа да различи силуета на наклонено тяло, чиято глава се бе долепила до предното стъкло под доста неестествен ъгъл. Биометалната лента, прилепена на челото на мъртвеца, леко отразяваше околната слаба светлина. Той не се осмели да докосне трупа, дори не смееше да диша, после се усети се обзет от тъмен ужас. Нима никой не беше останал жив?
Обходът на партерния етаж поне му послужи да се ориентира. Насъбрал смелост, Итуриага отново се вмъкна в тъмнината, което изглеждаше като вмъкване в ада. Почти лазейки, накрая отново треперейки от страх, все пак успя да се добере до жилището си. Когато вратата разпозна отпечатъка на пръста му и се отвори, той почувства вълна на облекчение. Бързо се вмъкна вътре и я затвори почти с удар, после започна да опипва стените, за да намери вътрешния прекъсвач. Бликналата светлина моментално го ослепи. Очите му се напълниха със сълзи — или от полученото облекчение, или от блясъка, който ги заслепи. Той се стовари върху леглото си и се сви в поза на зародиш, докато се успокои достатъчно, за да помисли за някаква възможна свръзка с външния свят.
Светлините в стаята му функционираха. Работеше и захранването с вода, храна и дори видеофонът. Той набра всички номера, които беше записал в паметта му, дори избра и много случайни, но никой не се обади. Усмивката на компютърно генерираното лице, което съобщаваше за липса на връзка, скоро му стана прекалено досадна. След това се опита да потърси междупланетна връзка, което щеше да му струва седмична заплата, но отново претърпя неуспех. Нищо, никой не се обаждаше. Всички канали оставаха неми. Мозъкът му обобщаваше неприятните събития. Без изключение, труповете, с които се беше сблъскал имаха интерфейсна лента на главите си, а нещо ужасно бе нарушило функционирането на Мрежата и беше убило тези, които в този момент бяха включени към нея. Както обикновено всички, дори и децата го правеха, за да се радват на красиви сънища. Злополуката се бе случила в най-лошия момент. Хладнокръвно помислено, на Ламарк едва ли бе оцелял някой, тъй като местното население използваше Мрежата за тази цел почти по едно и също време. Итуриага усети ледени тръпки. Беше се спасил по чудо, повредата в нея го обля като студен душ.