Какво ли по дяволите се бе случило, за да убие хората по такъв начин? Нищо не му идваше наум. Нямаше да го открие, ако продължаваше да стои в стаята си, но при мисълта да излезе отново в тъмнината го обливаше студена пот. Трябваше да изчака настъпването на деня. Междувременно сигурно в домашната аптечка щеше да намери нещо, което да успокои мъчителното неспокойствие, страхът и самотността, която го бе обзела след като узна, че е заобиколен от трупове. Не му се искаше да заспи, но времето пълзеше с бързината на охлюв, а мислите в мозъка му започнаха да поднасят все по-лоши шеги. Дали шепотът и дишането, които сякаш дочуваше, наистина бяха истински? Той програмира часовника за събуждане, взе таблетка сънотворно и скоро потъна в благочестив сън.
Следващият ден му се стори по-поносим, може би защото се натъпка до ушите с лекарства. Някои от тях изпадаха в противоречие едно с друго, други като вторичен ефект причиняваха неприятни усещания, но той се нуждаеше от тях с двойна цел: от една страна да възвърне смелостта си, за да продължи изследванията на околната обстановка, а от друга да победи мъчителното неспокойствие, което го подтикваше да се включи в Мрежата. Колко ли дълго щеше да издържи без ежедневната доза от генерирани сънища? За момента предстоящите грижи за оцеляването му го разсейваха, но бе сигурен, че ще настъпи моментът, когато проклетата мисъл по това хубаво нещо щеше да се наложи в съзнанието му над всичко останало. Трябваше да побърза.
Преди да излезе го обхванаха съмнения. Какво щеше да се случи, ако се отдадеше на изследването на един мъртъв град? Във виртуалните светове обикновено се захващаше да търси магически оръжия и вълшебства, но очевидно тук това нямаше да послужи за нищо. Накрая се сети, че в шкафа му се намираше зелена раница с камуфлажни шарки, която бе купил за всеки случай, ако се отправи на някоя екскурзия. Той сложи в нея електронния си бележник, клетъчния телефон и едно фенерче. Накрая добави сгъваемо ножче с много предназначения и няколко галети, които извади от гишето за хранене. Помисли си, че ако някой го видеше, щеше да намери действията му за твърде нелепи. Дано да се намереше такъв.
Итуриага реши да прояви методичност и започна да обхожда вратите една по една. За негово щастие, системите за сигурност бяха спрели да функционират и можеше да се вмъкне където и да е.
По-голямата част от труповете, с които се срещна, лежаха на леглата си и по лицата им бе застинало изражение на ужас. Някои от тях бяха свършили дните си в гротескни пози, свойствени за сънища със сексуални фантазии, други бяха умрели по двойки. Имаше и загинали на невероятни места, и в много случаите при опит да отвори някоя врата, падаха върху него, което му причиняваше все по-голяма уплаха от смъртта.
След няколко часа му се стори, че свиква с околния ужас и вече разглеждаше труповете доста безпристрастно, като че ли те бяха счупени кукли. Когато влезе във военното отделение, нещата там изглеждаха по-различно. Обитателите им притежаваха оръжие и някои от тях го бяха употребили, като например местният шеф на малкия военен гарнизон.
Итуриага познаваше плазмените пистолети, но никога не бе ставал свидетел на тяхното действие. Досега. Офицерът беше отправил топлинния сноп към един от комуникационните панели и го бе овъглил, след което се беше самоубил. Това, което бе останало от тялото му, не представляваше много приятна гледка, а миризмата, която се разнасяше наоколо беше отвратителна. Той потисна напъните си за повръщане и побягна навън, както дяволът бяга от тамян.
Защо военния бе стрелял в комуникационния панел? Какво ли би могъл да забележи в него? Въпроси без отговори. Средата на зданието започна да му се струва непоносима и Итуриага излезе навън.
Слънчевият диск потопяваше всичко под жълтите си лъчи, наоколо се разнасяха птичи трели. Опрашващите цветчетата насекоми изваждаха нектара им и външният свят изглеждаше като на реклама за маргарин, който претендира за естествен произход. Ако не беше онова, което бе оставил зад гърба си, би си помислил, че е решил да прекара ден сред природата. Той направи доста дълга разходка из градините, докато ефектът от успокоителните лекарства се поразсея. После почувства, че огладнява, но след като зави зад ъгъла на зданието апетитът му се изгуби, защото едва не се препъна в трупа на някого, който се бе хвърлил от плоския покрив на крилото.
Итуриага отново влезе в огромната сграда и започна да се скита като зомбиран. Стаите с умрелите в тях му се струваха безкрайни, пред очите му сякаш се въртеше една и съща лента. Скоро изгуби понятието за време.