Той се събуди от шума, които дочу откъм коридора на етажа и сърцето му подскочи. Нима имаше и друг оцелял? После отвори внимателно вратата на апартамента си, сякаш се страхуваше от възможността да се срещне със себеподобен, който да се разтвори във въздуха като дим. Тръгна нататък, стигна до неизвестното жилище, откъдето се разнасяше шума и влезе в него. След това му се стори, че откъм спалнята се дочува прекъслечно задъхване. Итуриага се наведе и надникна в нея, задържайки дъха си.
Казват, че домашните талисмани са нещо очарователно, създават радост за къщата и винаги са предани на своите собственици, но, разбира се, ако не останат гладни. В случая някакво озлобено куче си даваше банкет с два човешки трупа, които лежаха върху опръскано с кръв и черва легло, а миризмата, която се разнасяше наоколо бе отвратителна. Той нямаше време да провери дали в съседните стаи е останало нещо живо, тъй като побеснялото куче се нахвърли върху него.
Викайки като луд, Итуриага се обърна едва успя да затръшне вратата себе си, добре че тя не се отваряше навън. Кучето яростно задраска с нокти по пластмасовата й обшивка. Той се смъкна на колене до стената на коридора и едва не повърна собствените си черва, но неприятният мирис наоколо не преставаше да се разнася.
Теоретично погледнато, кучето не можеше да се измъкне, за да го преследва, но спектакълът, в който бе станал участник, му отне желанието да продължи да претърсва жилищата. Той се върна в своето и не го напусна през целия остатък от деня.
Прекарването на нощта предполагаше истинско изтезание. Вторичните ефекти на взетите лекарства не бяха никак приятни — предизвикваха напъни за повръщане, коремни болки и главозамайване. Непрекъснато ходеше до тоалетната и обратно. Повече паника предизвикваше синдромът на въздържане, който макар и овладян, започваше да се пробужда. Проявяваше се като чувство на безпокойство, подобно на разпространен по тялото му сърбеж. Поне да можеше да намери един портал в Мрежата, за да включи нервотрансмитерите си, но реалността беше жестока.
Някъде към обед, най-сетне способността му да мисли ясно се появи. След като се нахрани и изпи чаша сок, по-скоро по задължение, реши да състави план за действие. Итуриага се опита да бъде оптимист. Без съмнение, повредата в Мрежата и аномалната ситуация са били забелязани и на други планети, на които връзката с Ламарк е била прекъсната. Бе въпрос на време да се изпрати спасителна мисия и сигурно трябваше да изчака бързото й пристигане.
Любопитството му надделя над страха да остане сам за по-дълго време. Централният корпус на сградата не би могъл да му предложи нещо по-различно от нова уплаха. Къде да търси, тогава? Той започна да масажира слепоочията си и това донякъде му помогна да се съсредоточи.
Освен голямата сграда, в която се намираше, градът се състоеше от блокове с по-скромни жилища и еднофамилни къщи, в които живееха по-заможните му граждани. Малкото на брой фабрики и други предприятия се намираха на няколко километра от градския център. Но накъде да се отправи? Трябваше да намери някаква карта.
„А космодрумът? — мина през главата му внезапна мисъл.“
Той се поздрави за мисълта, която му бе дошла наум. Ако и там нямаше връзка с външния свят, едва ли бил да я намери на друго място. Може би дори щеше да намери някой оперативен квантов комуникатор в действие.
Итуриага никога досега не бе крал превозно средство, но сега не вярваше, че това действие ще заинтригува умрелите му собственици. Както и подозираше, автоматичното заключване на возилото беше дезактивирано, тъй като кодовият му достъп се съхраняваше в Мрежата. Въпреки че функционирането на повечето апарати също зависеше от нея, някои от тях притежаваха и автономно действие. Поради собствен каприз, той избра луксозно БМВ на въздушна възглавница и може би за пръв и последен път в живота си можеше да си позволи такъв лукс. Настанявайки се в него се запита кой би могъл да бъде собственикът му. След като се увери, че возилото притежава достатъчно гориво, той включи бордовия компютър на автоматичен режим и зададе крайното местоназначение. Плавно като по коприна, машината се издигна от терена и се насочи към неговата цел.
Итуриага не успя да се наслади на пътуването. Мъчителното чувство, което го подтикваше да се включи в мрежата не го напускаше и то започна да предизвиква ускоряване на сърдечния му пулс, от което определено го хващаше страх. След няколко минути той различи в далечината контролната кула на летището. Паркингът му се оказа полупразен, така че не съществуваха проблеми с оставянето на колата. Итуриага се затича към контролната кула с предчувствието, че накрая ще има успех да намери някого, но когато се озова на пистата, сърцето му се оказа в петите.