— Кораби на извънземни ли? Милиони жертви?!
Разбира се, нещастието беше голямо, но Итуриага единствено бе загрижен за себе си.
— Разбирам, че има по-спешни случаи от нашия, но тук също претърпяхме загуби. Как считате, все пак кога някога ще пристигне помощ?
Жената се усмихна с нежелание.
— Трябва да ви информирам за още една малка подробност, господине. Извънземните или каквито там бяха манипулирали пространствено времевата мрежа или с други думи бяха превърнали хиперпространството в смъртен капан. Сега е невъзможно да пътуваме със скорости по-висока от светлинната. Повтарям, невъзможно е. Който и да се опита, ще попадне в ядрото на звезда или ще бъде изяден от някой квазар. Разбирате ли? Целият човешки опознат свят отиде по дяволите.
Мозъкът на Итуриага отказваше да го възприеме. Ударът беше смазващ. Жената забеляза крайното му изумление, което изглежда възбуди състраданието й и се опита да бъде по-вежлива.
— Зная, че случилото се с вас е курвенска работа, но на Ултерия беше още по-лошо. Нашият свят не беше тераформиран и за да оцелеем зависехме от външни доставки. Сега, когато хиперпространствените кораби са безполезни, а ние отстоим на няколко светлинни години от най-близката обитаема система, може да се считаме за умрели. С резервите, които притежаваме, няма да изкараме дълго, ако преди това самата планета не ни ликвидира. Вие поне притежавате чист въздух и култивирана почва, ние не се радваме на нещо подобно. Когато преброявахме загубите си, проверихме дали в останалите на космодрума товарни кораби има достатъчно криогенни капсули. Ще изпаднем в хибернация и… В най-добрият случай, може би някой ще пристигне след месеци и ще може да ни спаси. Или ще си останем като вкусно замразено месо, предназначено за извънземните. Но най-вероятно никога няма да се събудим — въздъхна тя. — Аз имах семейство, знаете ли? Големият ми син беше много доволен, защото го бяха приели в Академията за пилоти… — изгуби самоконтрол жената и сякаш се разчупи, показвайки наранената си, останала без надежда душа. — Какво нещастие! — избърса тя сълзите си с ръкава на униформата си. — Всичко отиде по дяволите — въздъхна и прекъсна връзката.
— Не, моля ви! Не ме оставяйте сам!! Кажете ми как да вляза в Мрежата! Умирам за тази необходимост!!
Итуриага се наведе над клавиатурата и започна като смахнат да претърсва всички менюта, но не можа да намери никого.
Бяха изминали три нощи.
Това, което бе останало от Дамасо Итуриага се замъкна в банята и освежи лицето си с вода. След това той се върна към леглото си, стовари се върху него и се сви на кълбо, но главоболието му не отслабваше.
Краят на света, Апокалипсисът. В минути на просветление си даваше сметка за степента на катастрофата. За да се поддържа, целият опознат свят — от Корпорацията до периферните държави — зависеше от придвижването със скорости, по-бързи от светлината. Без тях се уподобяваше на обезкръвено тяло.
Катастрофата засягаше не само хиперпространствените кораби. Като мярка за сигурност, главните изкуствени интелекти и базите данни също се съхраняваха в хиперпространствени контейнери. Милиони постижения на човешката мисъл се бяха изпарили. За оцелелите единственото валидно указание беше всеки да се спасява както може. Може би някъде бе останал някой оперативен квантов комуникатор, който функционираше на различен физически принцип. Такъв тип устройства за свръзка позволяваха мигновеното излъчване на информация в пространството, но не бяха в състояние да пренасят храна или лекарства за по-отдалечените населени светове. С по-голям късмет, на някоя планета би могло да се запази такъв вид устройство, но жената, с която се беше свързал, бе дефинирала случилото се съвсем точно: всичко беше отишло по дяволите.
Вече нямаше програмирани сънища, нито виртуални светове. Мрежата просто не съществуваше. А това означаваше, че на Итуриага не бе останало нищо, нито пък имаше къде да отиде. Синдромът на въздържане бе непоносим — сякаш хиляди насекоми гризяха плътта му. Само липсата на смелост му пречеше да се самоубие и завинаги да свърши със себе си.
Потънал в леглото си, той започна да събира аргументи, които да му позволят да живее в околната среда. Нямаше бъдеще. В случай, че не полудееше от самотност, нямаше начин да разбере кога ще се свършат хранителните му припаси. Може би гишето щеше да го захранва със синтетични протеини още десетина години, но можеше да престане да функционира още утре. Освен това беше обкръжен от умрели. Но труповете все пак някога ще престават да се разлагат, не е ли така? Кучетата не могат да ги изядат всичките. Ала Итуриага сякаш все още усещаше зловонието, макар че по-вероятно то се намираше в собственото му въображение.