И Джеф, и Раелин слисано зяпнаха Райе. Най-сетне Раелин успя да овладее гласа си, за да попита:
— Искаш да кажеш, Купър Фрай?
— Да, Купър Фрай. Нещо ми подсказваше, че Фридрих е свързан с това убийство. По-рано следобед един от хората на Фридрих беше намерен мъртъв, а като намерих и Фрай, реших, че са въртели някаква далавера. Може би Фридрих е изпратил хората си да видят сметката на Фрай. Та затова и събрах малко доброволци и нападнахме склада. Този път хванахме онзи подъл плешивец тъкмо на местопрестъплението. Товареше сандъци с крадени пушки и муниции и веднага ги конфискувахме. Сега имаме достатъчно доказателства, че да предявим няколко обвинения, първото от които ще е за убийството на Фрай.
— Междувременно, Райе, най-добре да пратим някого да повика доктор Кларънс — настоя Джеф, който притискаше една кърпа към раната. — Дръж това здраво, за да спреш кръвта, а аз ще ида да потърся някого.
Като взе една лампа, Джеф стигна до края на верандата тъкмо когато Фаръл, без риза и бос, пристигна на бегом. Истинска рядкост беше човек да види моделиера толкова небрежно облечен. Но сега очевидно бе сметнал външния си вид за далеч по-маловажен от безопасността на Раелин.
— Джеф! — извика той и изумено се закова на мястото си върху стъпалата. — Тизи каза, че са те арестували и че Раелин била тук съвсем сама, а в къщата влязъл някакъв ужасен тип. Тя добре ли е?
— Да, но Райе е ранен. Трябва ни лекар.
— Аз ще намеря доктор Кларънс. Ти се върни там, където има нужда от теб.
— Благодаря, приятел.
Изминаха няколко часа докато Чарли най-сетне откара доктор Кларънс, негова насинена светлост и превързания Райе в шерифството. Последният отказа да се прибере у дома, преди да се е уверил, че всичко в шерифството е наред. Когато пристигнаха, доброволците вече бяха заключили Густав Фридрих и хората му, включително и двамата, които бяха убили Фрай, в килията, освободена малко по-рано от Джеф. За да си пази кожата, Олни бе предпочел да стои настрана от Фридрих, но все пак гледаше с разширени от учудване очи, когато Райе и Чарли влязоха заедно с най-новия си затворник. От задната стаичка беше донесено още едно легло и бе вкарано в килията на Олни. Лорд Марсдън, все още като зашеметен, легна там, а доктор Кларънс се наведе към него, за да се погрижи за ожулванията и нараняванията по лицето му.
— Ти си глупак, шериф Таунсенд, ако си мислиш, че ще ме държиш заключен — изсумтя Густав. — Аз съм много богат човек. Ще наема най-добрите адвокати.
— Като знам колко си крал, господин Фридрих, повечето от парите ти ще идат за обезщетения на ограбените от теб. Няма да те оставят да си ги задържиш.
Густав яростно оголи жълтите си зъби и изръмжа:
— Не можеш да постъпиш така с мен!
— О, няма аз да постъпвам така, ама съм сигурен, че съдията ще постъпи, щом му предам доказателствата, с които разполагам. Всъщност доста ще се учудя, ако до края на годината си още жив.
Обикновено червендалестото лице на германеца сега стана доста по-бледо и той разтреперан отиде до ъгъла на ограденото с решетки помещение и там с доста усилия се настани на пода. Това беше единственото място, където човек можеше да седне… и да мисли.
Райе отиде до килията на Олни и зачака до вратата, докато заместникът, влязъл там заедно с доктора, дойде да му отключи. После отиде до леглото, на което лежеше негова светлост.
— Как е новият пациент, докторе?
Лекарят се изправи с изражение, смръщено от объркване.
— Не знам, Райе.
— Какво искаш да кажеш с това „не знам“? Негова светлост е доста насинен и ожулен по лицето, и толкоз. Кое е толкова объркващо?
— Лорд Марсдън има силна треска.
— Искаш да кажеш, че е болен?
— Така изглежда.
— Много жалко — иронично рече Райе.
Доловил сарказма на шерифа, лорд Марсдън го погледна, повдигнал изранените си вежди.
— Да не си дошъл да злорадстваш, шерифе?
— Кое те кара да мислиш, че злорадствам?
Негова светлост изсумтя невярващо.
— Ти беше ранен от моята ръка, нали?
— Да.
— И си приятел на Бърмингам, нали?