Всичките тези открития радваха неописуемо много Раелин, но тя беше и невероятно доволна затова, че вече нито тя, нито някой друг се съмняваше, че тя е господарката на Оукли и възлюбената съпруга на Джефри Лорънс Бърмингам, този необикновен плантатор и предприемач. С трепетна радост носеше неговото дете в утробата си и беше убедена, че в идните години двамата ще имат още много деца. Ако провидението бе благосклонно към тях, в крайна сметка двамата щяха да остареят заедно и да имат и внуци. В момента обаче бе напълно доволна и от сегашното им щастие.
Няколко дни след като се прибраха у дома, двамата чуха, че Райе Таунсенд се е върнал на работа, все още измъчван от времена време от раната си, но въпреки това жив и здрав. Лорд Марсдън, от друга страна, бе изпаднал в кома, причинена от засилващата се треска в резултат от сериозната инфекция. В момента Густав Фридрих и хората му все още си поделяха същата килия в шерифството, а Олни още се помещаваше в отсрещната килия заедно с болния лорд Марсдън. Изглежда, Олни никак не бе склонен да повери живота си в ръцете на бившия си работодател, нито пък да се озове някъде близо до него. Вече бе с десет хиляди долара по-богат отпреди благодарение на това, че се беше предал на шериф Таунсенд, за да свидетелства против Джефри Бърмингам.
И макар неговата версия да се беше оказала неправилна, Олни все пак смяташе, че си е заслужил парите, тъй като би могъл да изчезне в някой далечен край и все още да е свободен. Сега очакваше да прекара няколко години в кафеза, задето бе ранил Джефри Бърмингам, докато Фридрих най-вероятно щеше да увисне на бесилото за всичките убийства, извършени по негова поръчка, в които Олни не се беше замесвал.
Наскоро оженените Фаръл и Елизабет бяха дошли на гости у Джефри и Раелин и бяха им предложили нещо, на което просто не можеше да се устои. Ако Раелин продължава да им доставя достатъчно на брой нови модели за различните сезони, които би могла да измисля и екипира на спокойствие в Оукли, двамата с радост биха й осигурявали след раждането на бебето, пребогат гардероб за всяко годишно време. Не само че те щяха да имат полза от моделите й, но и тя би била жив пример за красотата и качеството на техните рокли. Джеф позволи на жена си сама да вземе решение, като между другото вметна, че ако тя приеме, то той ще може да си спести парите, и пак да се наслаждава на една прекрасно облечена, модерна жена. Раелин с радост прие предложението. Тази работа действително й доставяше удоволствие и щом като щеше да има възможност да остане в Оукли, където бе най-щастлива, то това значеше, че ще получи най-доброто от двата различни свята.
В една ноемврийска вечер скоро след вечеря Кингстън дойде в трапезарията, където Раелин и Джеф все още стояха заедно и се наслаждаваха на чая и кафето си, и обяви, че няколко каруци са спрели пред къщата. Продължи с обяснението:
— Хората не са тукашни, господин Джефри. Казват, че са цигани. Както и да е, та значи, питат, може ли тази нощ да си направят лагера тук, на вашите земи. Казват, че са тръгнали към Джорджия и няма да сторят нищо лошо нито на вас, нито на земите ви, но по-рано днес няколко от децата им се разболели, щото яли ферментирали горски плодове, и сега им прилошавало, когато каруците се движат. Казват, че ако ги пуснете да нощуват във вашите земи, ще ви посвирят и потанцуват. Искат да ви кажат и че са честни хора, че не крадат и нищо лошо не правят. Изкарват си хляба, като свирят и пеят, и това било всичко.
— О, колко хубаво! — възкликна Раелин и с усмивка улови ръката на мъжа си. — Съгласен ли си да ги пуснеш да останат, Джефри?
Джеф с готовност отстъпи пред молбата й.
— Не виждам нищо лошо да ги пуснем, мадам, стига да е само за една нощ.
Тя го хвана под ръка и се разсмя.
— Тогава хайде, Джефри. Нека идем на верандата да ги послушаме как свирят.
И така, хванати за ръце, двамата излязоха навън в коридора, където Кингстън ги очакваше с голям шал за господарката си. Джеф го наметна върху раменете й, и отново галантно й предложи ръката си, за да я изведе на верандата. За тяхно най-голямо учудване те откриха почти цяла дузина музиканти с инструменти в ръце, които се събираха на моравата пред къщата. Само един от тях говореше достатъчно добре, че да го разберат, но дори и така усилията му доста ги затрудниха. Но когато се разнесоха прелестните звуци на цигулка и съпроводът на китари, флейти и други цигулки, двамата бяха понесени на вълните на музиката в някакво приказно царство на насладата. Мелодиите се сипеха като коприна за слуха им, събуждаха в сърцата им радост и възторг. И весели, и тъжни, мелодиите събуждаха неизразимо удоволствие, още повече когато Раелин се озова в прегръдките на мъжа си, понесена в танц по широката веранда.