Иззад листака на дърветата надничаха блещукащи звездици и нежно полюляващите се клони на дъбовете сякаш галеха земята. Уханието на есента изпълваше въздуха е някакво опиянение, на което нито мъж, нито жена можеше да устои. И двамата бяха щастливи, доволни и изпълнени от безкрайна радост, чеса живи.
— Извинете — прозвуча дълбок мъжки глас откъм тясната алея пред къщата.
Сепнати от унеса си, Джеф и Раелин се откъснаха един от друг и се огледаха. Един висок, широкоплещест, красив мъж свали цилиндъра си и се приближи до стъпалата на верандата.
— Вие ли сте господин Бърмингам? — попита мъжът със силен ирландски акцент.
— Да, аз съм Джефри Бърмингам. Имам и брат, Брандън, който носи същото фамилно име. — Джеф махна с ръка на запад. — Живее на няколко мили оттук.
— Мисля, че точно с вас трябва да говоря, сър.
— А вие сте?
— Капитан Шанън О’Кийф. Труди ме прати при вас.
По лицето на Джеф мигновено се изписа удивление.
— Да не сте бащата на Даниел?
— Мисля, че съм, сър. Нел беше все още невинна, когато я взех в леглото си, а и не мисля, че е ходила при друг мъж толкова скоро след това.
— Да го видите ли сте дошъл?
— Дойдох да взема сина си, да му дам името си и да го заведа при сестра си, която е безплодна, та да го отгледа като свое дете. Горкичката, сърцето й се къса от мъка, че си няма рожба, а тъй като аз пък не съм женен, най-добре ще е да оставя Даниел при нея, пък аз ще го издържам, докато стане достатъчно голям, та да тръгне с мен по моретата.
Джеф прекоси верандата и протегна ръка в знак на приятелство.
— Много се радваме да ви видим, сър. Тревожехме се за момчето. Чудехме се какво ли бъдеще ще има, ако остане без бащино име. Олеква ми, да знам, че ще се грижат за него и ще го обичат.
Раелин се сгуши по-плътно до съпруга си така, че главата й да почива до неговата на възглавницата му.
— Мислил ли си какво предпочиташ, син или дъщеря?
Джефри погали издутия й корем.
— Ако имам избор, бих искал поне по едно и от двете.
— Не и едновременно, моля те! — възпротиви се тя със смях. С широка усмивка прокара пръст по малката бразда върху бузата му. — Бих искала да имам син, който да прилича на теб.
— Бо определено прилича на Брандън — замислено рече Джеф, като вдигна вежди, все едно свиваше рамене. — Може и при нас да е така. Но пък ми се струва, че трябва непременно да си имаме и дъщеричка, която да прилича на теб.
Раелин притисна ръка към утробата си, където бебето им мърдаше.
— Усещаш ли го?
— Много шавливо мишле е, не мислиш ли? — разсмя се мъжът й.
— На мен не ми пречи — отвърна Раелин и въздъхна доволно. Така само съм по-сигурна, че всичко е наред.
Джеф нежно целуна челото й.
— Да, мадам, наистина всичко е наред. Ти си в прегръдките ми, където винаги ти е било мястото.
— Светът наистина е чудесно място, когато сме заедно. Нали, Джефри?
— Така е, мадам. Така е.