— Виждаш ли онова ковчеже ей там, на масата, Джефри? — посочи тя.
Той приближи лице към стъклото, за да надникне вътре.
— Да, скъпа. Красиво е. Искаш ли да ти го купя?
— Някога то принадлежеше на баща ми. Малко преди да го арестуват, той помоли мама да го пази внимателно, докато му потрябва съдържанието му, но смъртта го застигна още преди да е успял да го използва. Когато прекосявахме океана, майка ми започна да се страхува, че някой от пътниците може да открадне ковчежето. Затова помоли Купър Фрай да го вземе, за да ни го пази. Горкичката, мислеше, че може да има доверие на брат си, но така и не видяхме повече ковчежето. Когато майка ми помоли Купър Фрай да ни го върне, той каза, че някой му го е откраднал. При това продължи да си живее като голям богаташ на кораба, докато ние мизерствахме. Бяхме се надявали жълтиците да ни стигнат да преживеем първата година тук, но очевидно онзи алчен измамник ги е изял и изпил. А фактът, че откривам ковчежето толкова близо до пристанището, още повече затвърждава подозренията ми. Сигурна съм, че то въобще не е било откраднато, а когато Фрай е слязъл от кораба, го е продал в първия магазин по пътя. Ако пък не е бил той, то със сигурност някой друг е постъпил по същия начин.
— Е, аз пък не виждам причина то да не стане отново твое, скъпа моя — увери я Джеф. — Може това да е единственият предмет, останал за спомен от баща ти.
Тя нежно стисна ръката му.
— Наистина много ми се иска да го имам, Джефри.
— В такъв случай твое е, любов моя.
Щом влязоха в хладното помещение на магазинчето, към тях веднага избърза изискан господин с посребрени коси.
— Добър ден, добре дошли — поздрави ги той със сдържана учтивост. — Търсите ли нещо по-специално? Или може би просто желаете да поразгледате?
— Всъщност интересува ни онова дървено ковчеже с месингов обков, ето там, на масата — отвърна Джеф и посочи въпросния предмет.
— Чудесна изработка, нали? Не е прекалено натруфено с орнаменти, както често ги правят напоследък. Английско е, разбира се. Вероятно от миналия век, като тези, в които благородниците държат документи и прочие.
— Когато го купихте, имаше ли нещо в него? — тихо попита Раелин.
— Не, защо? Беше съвсем празно. — Мъжът я погледна учудено. — Да не би да ви е познато отнякъде, мадам?
Тя бавно протегна ръка и го погали.
— Да, познато ми е. Някога принадлежеше на баща ми.
— Сър, бих искал да купя това ковчеже за съпругата си — заяви Джефри, — но освен това интересува ме как е попаднало то при вас. Помните ли кой ви го продаде?
Мъжът замислено поглади с пръст брадичката си.
— Струва ми се, че го донесе някакъв мъж, току-що пристигнат от Англия. Наричаше себе си Стария Куп. Каза, че преди сестра му да почине, ковчежето било нейно. И искаше да му платя повечко за него, защото трябвало да се грижи за племенницата си. А доколкото разбирам, вие сте неговата племенница?
Раелин не желаеше да я смятат за сродена по какъвто и да е начин с този човек, който бе оставил майка й да умре в бедност, докато той е пропилявал парите й на карти и за пиене.
— Той твърдеше, че е мой вуйчо, сър, но се съмнявам, че е така. За мен той е един долен мошеник, който ни използва, за да изкопчи пари от нас.
— Ако знаех, че ковчежето не е било негово, въобще нямаше да го купя. По принцип не търгувам с крадци, но щом той каза, че трябва да се грижи за племенницата си, сметнах, че е благороден човек. Сега разбирам колко съм сгрешил. Моля ви да ми простите.
— Вече съм убедена, че през живота си Купър Фрай е успял да измами много хора — тихо рече Раелин. — Вие не сте първият, нито пък ще сте последен. Собствената ми майка повярва, че той й е брат, а в крайна сметка това я отведе в гроба.
— Ужасно съжалявам, мадам — съчувствено промълви собственикът.
— Времето тече и човек надмогва скръбта, сър. А за мен означава много да си върна ковчежето на баща си. Радвам се, че се е озовало при вас и че го забелязах през витрината. А още повече се радвам, че съпругът ми е готов да ми го откупи. Сега то ще остане в семейството и ще можем да го завещаем на децата си. Ако не бяхте го купил, все още щях да се чудя какво е станало с него.
— Имате добро сърце, мадам, освен че сте толкова красива — увери я собственикът с любезна усмивка. — Надявам се това ковчеже да бъде за вас утеха в спомените за баща ви.