Раелин удивено притисна треперещи пръсти към гърлото си и се огледа в тъмнината. Нещо изплуваше в съзнанието й, проясняваше се и се избистряше.
— О, Джефри! — прошепна тя. — Какво си сторил със сърцето ми?
Не чу отговор. Но и не й трябваше. Той бе за нея като река, която лъкатуши в душата й и напоява цялото й същество с радост, спокойствие, доволство, всеотдайност и… любов?
С ъгълчето на окото си Раелин забеляза мъждукаща светлина в далечината. Обърна се и се загледа натам, но видя само отблясъци от лунните лъчи, проникнали през короните на дърветата. Зачуди се дали това е било само плод на въображението й и продължи да се взира в същата посока. Известно време се чуваше само вятърът, шумолящ сред клоните и трополенето на отцеждащи се от листата капки дъжд. Но в един миг клоните на дъба се разлюляха от по-силен порив, и тя отново забеляза слабата светлинка, която, изглежда, идваше откъм конюшнята.
По това време конярите и треньорите обикновено спяха, но ако имаше проблем с някой от конете, то със сигурност щяха да са на крак. Много вероятно бе Джеф да е забелязал светлината в конюшнята или да е чул нещо и да е отишъл да види какво става.
Раелин изтича обратно в спалнята и набързо обу пантофките си, после затича по стъпалата на верандата и през поляната. Щом стигна до конюшнята, откри, че светлината идва от един-единствен фенер, окачен на гредата над бокса на Ариадна. Макар че вратата бе отворена, не можа да види кобилата и внезапно се разтревожи, че красивото животно може да е болно и да лежи на пода.
Раелин тревожно забърза нататък, но само миг по-късно се закова на мястото си, чула бебешки плач.
Бебе? Съзнанието й отхвърляше подобна мисъл. Тук, в конюшнята?
Раелин вече не вървеше. Затича се към бокса. Стигна до вратата, сграбчи страничната греда и тъкмо щеше да влети вътре, когато окаменя на мястото си. Ариадна не се виждаше никъде. Вместо нея пред очите й се разкри кошмарна гледка. Кръв! Навсякъде имаше кръв! По пресните дървени стърготини върху пръстения под! По бюстието и полите на жълта рокля! По тънките пръсти, сгърчени в агонията на смъртта! По малкото вързопче, откъдето долитаха неистовите детски писъци!
Раелин притисна ръка към устата си, за да потисне надигащия се писък. Погледът й се плъзна по дребната спретната фигура, просната в гротескна поза върху пода. Макар че цялата й рокля бе прогизнала от тъмни петна, личеше, че кървенето идва някъде откъм гърдите. Голяма локва кръв напояваше роклята над кръста. Оттам очите на Раелин отскочиха към русата коса и младото лице.
Нел!
Само шепот отрониха устните на Раелин, но при този звук от тъмните сенки в ъгъла се надигна висока мъжка фигура. Изплашена до смърт, Раелин отстъпи назад и се препъна. Вече очакваше този главорез, който бе убил момичето, да нападне и нея. И тогава сиянието на фенера освети лицето на мъжа. Тя объркано се втренчи в познатите черти и в кървавата риза.
— Джефри? Какво правиш…?
Очите й отскочиха към ножа. Кървавото острие с дръжка във форма на овнешка глава висеше в отпуснатата му ръка.
Гласът му прозвуча някак странно, глухо и далечно. Пристъпи към нея, протегнал свободната си ръка. Лицето му бе напрегнато, устните присвити в тънка линия, а очите странно потъмнели, с изражение, каквото никога не беше виждала. Сякаш бе напълно непознат. А само преди час се бяха любили като съпруг и съпруга. Минути преди този ужасяващ миг тя бе достигнала до едно разтърсващо душата й откритие…
Погледът й отново се впи в ножа в ръката му, после и в мъртвото момиче. В един единствен миг мисълта, че този мъж й е по-скъп от живота, че в душата й се е разлистило едно прекрасно чувство, радостта, която бе познала в обятията му, бяха стъпкани под развилнелите се минали съмнения и страхове. Тя си спомни колко подло бяха предадени родителите й. Прониза я и болката, че в крайна сметка приказният свят, в който мислеше, че е попаднала, наистина е бил прекалено хубав, за да е действителен… Петното на кръвта замъгли щастието, което бе изпитала като жена на Джефри Бърмингам. Сърцераздирателен вопъл се надигна от дъното на душата й и този път тя не успя да го сдържи.
— Неее! Без да може повече да потиска ужаса и подозрението, Раелин се отдръпна назад. В един миг Джеф остана като прикован на мястото си. После с тиха ругатня захвърли кървавия нож в ъгъла на бокса и пристъпи към нея.
— Изслушай ме, Рае…
Тя го прекъсна, като рязко махна с ръка. Заслепена от сълзите, се извърна и избяга от него. Затича с всички сили, напрягайки всяко мускулче в тялото си в отчаян бяг към къщата. Трябваше да се досети! Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина! Джефри, бракът им, все по-дълбокото й обвързване с този мъж! Всичко е било една голяма лъжа!