— Ах! Макрон? Доложи му за мен, приятелю!
— Гней Невий Серторий Макрон — учтиво го поправи центурионът. — Моля, седни тук за малко, господарю, отивам да доложа.
Развълнуван, Луций хвърли поводите на роба от таверната, центурионът му помогна да си сложи тъмното наметало и той седна край една свободна маса. „Ах, ако ме приеме Макрон! Върховният командуващ на всички войски след императора. Моето най-висше началство. Ето, и днес добрият воин може да стигне високо: Макрон, бившият роб и говедар — днес е първият сановник на императора. Баща ми го ненавижда така, както ненавижда и императора. И аз ненавиждам този смъртен враг на републиката. Това обаче не означава, че трябва да тръбя ненавистта си в лицето му. Да опознаеш врага отблизо и да не му се разкриеш — това е мъдрост.“
Луций видя отдалече павилиона, към който водеха няколко мраморни стъпала между кариатиди, носещи балкона. Над входа, осветен от два ковани фенера, се четеше надпис:
Усмихна се. Добър девиз за гуляйджии и леки момичета. Истинският римлянин никога не забравя удоволствието!
На съседните маси седяха хората, които през деня задръстваха Виа Апия със своите коли, мулета и кошове. Когато съзряха Луций, те млъкнаха. После продължиха да разговарят по-тихо. Луций не слушаше за какво приказват, само от време на време до него долиташе някоя по-силно изречена дума. Те бяха видели преди малко пристигането на Макрон и споделяха впечатленията си: як мъж е този Макрон! Като скочи от коня — земята потрепера. Като на вол му е тежка стъпката… Та нали е бил… такъв де… то си остава. Тромав, груб… Е, и какво от това? На мен такъв ми по̀ харесва, отколкото онези напарфюмирани и накъдрени глави от сената. Вижда се, че не е кокона… Затова пък тези две кокошки, дето излязоха от носилката, се кипреха като пауни. Приличаха на сестри, а едната му била жена, а другата дъщеря от първия брак.
Иди разбери коя е жената, коя дъщерята!… Тази, черната, с глава на змиорка, трябва да е дъщерята… Широчката в бедрата? Не, другата, дяволе. А, хубавички са и двете. Само как миришеха, още се усеща… Бива си го него, юнак, от нашата черга е, наш човек!… Наш човек? Ха-ха-ха, ама че го рече, муле такова! Императорски сановник и наш човек? Ха-ха-ха… Шшът, тихо, онзи там сребърен господар ни слуша!… Глупости! Нищо не може да чуе…
Те поглеждаха към Луций, питаха се шепнешком кой ли е, откъде се е взел тук и продължаваха да пият. Най-яко се наливаше един тънък като вейка човек. Виното се стичаше по рошавата му брада, а жестовете му бяха отсечени, резки, като на палач. Той тъкмо за това и говореше:
— Току-що идвам от Рим, мили хора. Там пак стават едни работи…
— Разказвай, само че тихо! Този красавец е наострил уши — каза друг брадат мъж.
Но той грешеше. На Луций му беше безразлично за какво говори плебсът. Той си мислеше за Макрон.
Заобиколен от любопитните, мършавият тихо разказваше:
— Вчера пак бяха осъдени две семейства за обида на величеството. А днеска от тях останаха само шест трупа. Това се казва бързина, а? Днеска вече не се занимават с удушване. Днеска се режат глави. Нова мода, мили хора! И за главореза по-добре, и за осъдения. Главичката под секирата отхвръква като треска, подскокне и — туп на земята с опулени очи.
— Бр-р… Я не си прави майтап с това, скелет такъв! Човек да не заспи от страх, че може да му дойде редът… — каза един дебел селянин.
— Ти си дребна риба за тая работа обади се брадатият, като подрънкваше тихо на китара, за да не се чува за какво става дума.
— Що за семейства бяха, хърбо?
Мършавият отпи от чашата:
— Все едни и същи — богати сенатори. Както казват — така им се полагало. Единият бил извършил престъпление, обидил величеството… Отишъл в нужника с образа на божествения Август върху пръстена си…
Някой се изсмя, но изведнъж онемя. Кой знае дали някой… а може и точно тая хърба, дето толкова дрънка… да е доносник.
— Истина ли е, мършо, че лихвата за дълговете е повишена от дванадесет на осемнадесет процента? — попита един селянин.
— Да. „Acta diurna“ съобщи това. На мене ми е все едно — нямам нито дългове, нито пари…
— Чакайте аз да ви кажа — вмеси се в разговора дребничък човечец, работник от лозята, така високо, че Луций вече чуваше всичко. — Днес на обед идвам тук да похапна риба. И в това време — центурия преторианци на коне. Носят се в галоп, чак искри хвърчат изпод копитата им. А след тях — той, а след него — втора центурия…
— Кой „той“ бе, глупчо?
— Калигула. Яздеше черен жребец…
— Вчера спечели първа награда на състезанията — извика един младеж.
— Калигула?
— Не. Жребецът. Казва се Инцитат. Чудо кон!