А лозарят продължи:
— Върху синята му туника — златна броня и на нея — нещо изковано. Да се ненагледаш — истина ви казвам! Струпахме се сума народ. Викахме му: „Salve!“
— Е, и защо викахте? — попита мършавият.
— Защо! Защо! Защо! Чувате ли го тоя глупак? Защо сме били викали! Разбирам да си против стария, ама Калигула е наш човек бе, като баща си, Германик, ясно ли ти е? Тоя непременно ще разреши игрите! Е, голямо нещо беше! Махна ни с ръка. Наметалото му синьо, извезано със злато, плющи зад него, на главата — златен шлем…
— Казват, че главата му била шилеста, на врата имал четина — добави мършавият за беда.
От сянката изскочи селянин:
— Пазете се от тоя! Той е провокатор! Предател! Аз го знам…
Избухна врява, набиха хилавия здравата, китарата се разлетя на парчета от главата му и с ритници го натириха в тъмната нощ.
— Сигурно беше мръсник. Ама на нас тия не ни минават. Получи си, каквото му се полагаше. Брада, я посвири!
Но нямаше на какво да се свири — от китарата бяха останали само трески; затова пък виното разсейва всяка мъка. Някои започнаха да играят с буйни викове „микаре“80 на шише вино, други в ъгъла скришом мятаха зарове, зяпачите ги наобиколиха, а останалите подхванаха песен. Който пее — зло не мисли, нали така?
Луций намръщено слушаше. Ето, това е римският народ! Сган! Всеки може веднага да стане техен човек, даже и узурпаторът! А сенаторите са им врагове! Ах вие, тъпаци! Глупци!
Центурионът се приближи до Луций и застана мирно:
— Благородният преториански префект те кани, господарю, на своята маса.
6
Червените тапети, жълтите завеси на вратите приглушаваха звуковете. От тавана висяха на месингови вериги два реда ковани светилници с дебели фитили, два реда пламъчета златееха и меката светлина падаше върху тримата около масата.
Луций застана мирно, сребърното слънце върху бронята му мяташе искри. Едрият, грубоват мъж в командирската униформа на преторианците стана, пристъпи малко несигурно, прегърна Луций и каза със суров глас:
— Добре дошъл, Курион, от Сирия! — По дъха му Луций усети, че днес е пил доста. Префектът добави: — Моята жена и дъщеря ми. Сядай!
Луций се поклони дълбоко и седна смутено. Двете жени бяха на една възраст, и двете — красавици. Едната — червенокоса, медните й къдри падаха по разголеното рамо; другата — чернокоса, имаше гладка прическа, пристегната със сребърни панделки. Макрон нареждаше на кръчмаря: вечеря за госта, фалернско вино, плодове. Двете жени се усмихваха на Луций, тъмнокосата го попита как е пътувал. Той отговаряше, без да откъсва очи от червенокосата, но изведнъж веждата му заигра, сякаш бе хванат на местопрестъпление. Отвърна поглед от красавицата и се съсредоточи, тъй като Макрон говореше:
— Отивам на Капри при императора. Този път взех и жените, че иначе мира нямам от любопитството им. И изведнъж — вест за твоето пристигане! Разгеле! Без друго трябваше да те викам в Рим на доклад. А тук е по-спокойно, почвай веднага. За себе си няма нужда да ми говориш, Вителий те разхвали до небето. Какво е това? Пак ли писмо от него? — Той взе писмото и го подхвърли неразпечатано през масата на червенокосата. — Прибери го. После ще го прочета. Хайде, Луций, разказвай! Какво прави Вителий? Все така ли пиянствува и блудствува?
Луций бе смутен. Как да отговори на такива въпроси? И той започна да разказва за Вителий с уважение, за легиона — с възторг.
Над правилното носле на чернокосата трепнаха гневни бръчки. Защо не даде писмото на нея? „Винаги вярва повече на дъщеря си, отколкото на мен!“
Кръчмарят, съпровождан от роби, поднесе на Луций избрани ястия и вино. Дамите приветливо му кимнаха да се нахрани след такъв път. Той ядеше бързо, като скришом непрестанно ги наблюдаваше. Очите на чернокосата са неспокойни, блуждаещи; червенокосата гледа мечтателно, без да мигне, когато погледите им се кръстосат. Какъв цвят имат очите й? От трептящите пламъчета на светилниците те ту проблясват зеленикаво — ту стават тъмносини, като морето на различни дълбочини. Да, като морето!
Макроновият говор съответствува на целия му облик. Своенравен, рязък, грубоват. Любимецът на войниците си е останал същият и в длъжността си на първи императорски сановник. Не скрива произхода си, не играе на благородство и изтънченост. Такъв е, какъвто си е. Дори малко кокетира със своя прост произход: днес високопоставеният господар може да си позволи тези леки шеги със своето минало. Войниците го обожават за това, патрициите са обезпокоени от подобно поведение и изпадат в недоумение. Никога не знаят как да се отнасят към тази оригиналност, която им мирише на оборски тор.
80