Близостта на Валерия го вълнуваше все по-силно и по-силно. О, богове, каква ли любовница би била! Продължи пламенно:
Валерия се опиваше от звука на думите, които Луций произнасяше. Тяхната страстност пробуди в нея желание. И като поднасяше покорно целия си чар, тя му помагаше да победи, побеждавайки сама.
Разговаряха тихо. Паузите ставаха все по-дълги. Примката се стягаше…
Влажната тъмнина се спускаше от хълма към морето. Полъхна прохлада. Валерия потръпна. Отвътре се чу гласът на Макрон:
— Късно става, Валерия! Хайде да спим.
Тя се сбогува:
— Може би ще се видим в Рим…
— Може би? — избухна Луций. — Ти казваш „може би“, моя божествена?
Тя го погледна в очите и бавно произнесе:
— Не „може би“. Непременно! Щом се върна в Рим, ще ти съобщя.
Той бе щастлив. Подаде й букетчето розов минзухар. Тя прие с усмивка.
— Благодаря ти, мой Луций.
След като те си отидоха, Луций продължи да стои развълнуван. После приседна до залятата с вино маса. Потопи пръст в локвичката вино и написа: — ВАЛЕРИЯ.
Влезе и забрави.
7
Играта на светлините и сенките е измамна.
В привечерния сумрак остров Капри прилича на хълм втвърдена сиво-зелена пяна върху светлеещата морска шир, а летният дворец „Юпитер“ сякаш е снежно облаче над него. Когато залезът поруменее — Капри е наежено зверче, „Юпитер“ — капка кръв върху козината му.
От горната тераса на вилата звучи мелодия на лира и юношески глас скандира гръцки стихове. Ръката на роба трепери, защото той прави това, което е забранено: през притворените клепки наблюдава императорското лице. Тиберий седи в мраморно кресло, увит във вълнено наметало.
Играта на светлините и сенките е измамна.
Кипарисова клонка е хвърлила сянка върху старческото лице: черти — правилни, под високото чело и сключените вежди — пламтящи очи; тънък, чувствен нос, твърди устни, фина брада и под нея изпъкнала гръд.
Сянката подскочи и слънчевата светлина огря императорското лице: гол череп, побелели кичури на слепоочията, чело набраздено с бръчки, пъпчиво лице, широки ноздри, безцветни устни, разногледи, пронизващи очи.
Старческите очи не се откъсват от устата на гръцкия юноша, който в съпровод на лира рецитира Архилох88:
Под терасите на летния дворец морето се блъска в брега. Вълните се валят и разливат, въздигат и разцепват, летят, разпадат се и възземат отново, докато с яростна сила се удрят в скалите и разпръснат на хиляди искрящи капки.
В градините на летния дворец бликат и нежно пеят фонтани. Сладката и солената вода си пригласят. Мраморна нимфа разресва коси, а бронзови сатири89 подскачат около нея. Каменни богове се разхождат из кипарисовите алеи, обезпокоени от сладостните, упойващи аромати на градината.
Всичко това е за императора, който, ненамерил през целия си живот красота у хората, тук се обгражда с красотата на гръцките ваятели, с поезия и младост. Той може часове наред да съзерцава творчеството на Праксител90, по цели дни да се наслаждава на гръцките поети.
Слънцето разпалва медни багри в къдрите на юношата, стихът секва на устните му, изрязани като полумесеца на Диана. Старческите очи жадно се впиват в розовото сърпче. Ръцете му зиморничаво притискат наметалото.
Робът познава този поглед: императорът лекува старостта си, като общува с младостта и свежестта. Той отдалечава факела на Танатос91, осветяващ пътя за Оркус92. Надява се по този начин да продължи живота си. Уверен е, че го продължава.
Ръката на роба трепери все по-силно: „Ами ако сега пръстът ми се плъзне по струната, ако фалшивият звук наруши блаженството на императора — ах, горко ми! Човек има само една глава.“
Юношата напевно декламира елегия на Архилох:
О, проклятие! Пръстът се плъзна, струната изхлипа, момчето се обърка и запелтечи на последната дума: „Жарко… жарко…“
89
92