Обезумял, робът напипва струните, за да възстанови тона, за да спаси главата си; в този миг императорът вдига ръка.
„Горко ми! Сбогом, живот, сбогом, деца мои!“ Робът погледна отчаяно властелина; той не му обърна внимание, ръката заповяда да изчезне. Тиберий не отлепя очи от устата на юношата, нейната форма го възбужда и той заповядва:
— Повтаряй: „Жарко…“
— Жарко… жарко…
Старикът сграбчи момчето. Впи жълтите си зъби в устните му. Бликналата кръв го разяри. Започна да къса туниката върху полудетското тяло.
— Съблечи се!
В същото време германецът, който стоеше на стража при стълбите на терасата, задържа младия мъж в златна броня с изкована върху нея Хелиева колесница93.
— Стой! Влизането забранено, господарю!
— Ти не знаеш кой съм аз?
— Горе никой не може да отива!
Младият мъж побледня от гняв.
— Аз съм императорският наследник, простак!
— Знам. Но горе не може!
— Махни се, глупако!
Гай Цезар, наричан Калигула94, правнук на императора, блъсна с все сила германския великан и хукна по стълбите. Стражът не посмя да го последва.
Задъхан, Калигула стигна до горната тераса и видя как старикът стиска в прегръдките си юношата и стръвно го целува. Дочул стъпки, той се обърна и зърна принца. Почервеня от гняв и така силно отблъсна момчето, че то падна при мраморните перила.
Калигула забеляза кръвта върху устните на старика и юношата. Не виждаше за пръв път такава сцена.
— Пак ли? — усмихна се безсрамно.
— Какво? — изхриптя императорът.
Гай се уплаши. Сви боязливо безформената си глава между раменете, застана мирно и вдигна десница за поздрав:
— Ave Caesar!
В очите на Тиберий, налети с кръв, кипи злоба. Погледът му шари по лицето на внука — лице синкавобледо, похотливо, порочно; деформиран череп, шия, обрасла с косми, щръкнали като четина; тънки, мършави прасци и огромни ходила. Урод!
С движение на ръката старикът освободи гръцкия юноша. Острият му глас пронизва до кости:
— Ти ме дебнеш? Ти играеш на нравоучител? Ти?
Гай Цезар се престори на виновен и вдигна умолително длани. Ехидна усмивка изкриви окървавената уста на императора.
— Ти си по-страшен, защото си с повече от половин век по-млад от мен! На твоите години аз вече бях покорил арменците, ретите и винделиците. Живеех сурово и аскетично. А ти? Ти още отсега си затънал в помийната яма на пороците.
Старикът се задъхваше. Взе от малахитовата масичка чашата с вино и отпи.
Гай скрива насмешката си. Той е в изгодна позиция поради това, което видя. Императорът продължава да говори и гласът му става леден:
— Аз имам право да върша всичко, което ми се харесва, дори то да не се харесва на другите. — И довършва гневно: — А ти, недоносче, нямаш право да ми се месиш!
Повелителен жест — принцът се покланя й излиза.
Тиберий се изправи бавно, опря се на абаносовия си бастун и влезе в затоплената вила. Свали наметалото от раменете си. Спря се в една от библиотечните зали: при гръцките философи. Взе първия му попаднал свитък, разгъна го, това бе Солон95, и зачете наслуки: „Избягвай насладите, които пораждат скръб.“ Намръщи се, хвърли нервно Солон върху голямата маса и отново посегна: Теогнид96. Затваряйки очи, сложи пръст където попадне. И прочете:
„Кое е най-красивото? — Хармонията.
Що е най-силното? — Мисълта.
Кое е най-доброто? — Блаженството.“
Остави свитъка и отиде в кабинета си. Той бе скромен: стените от черен мрамор, срещу императорската работна маса — белият бюст на Есхил върху черна кръгла подставка, голям прозорец с перде от прозрачна сребриста тъкан, тежки завеси от сив, на бели карета плат. До прозореца — смокиново дърво в голяма саксия. Под прозореца, в градината — прекрасна пиния.
Императорът седна и потъна в мисли: „Кое е най-доброто? — Блаженството.“
Замисли се за своето детство — детство на доведено момче, което Ливия имаше от първия си брак, когато се омъжи за Октавиан Август. Императорът го търпеше в дома си само от съжаление; момчето бе винаги пренебрегвано, винаги само, винаги презирано. Вродената му клавдиевска гордост страдаше безкрайно. И до днес този спомен предизвиква горчилка в устата му.
Август, под влияние на Меценат97, се обграждаше с поети; но подбудата му бе чисто егоистична: той искаше да го превъзнасят и възхваляват. Пастрокът не се вълнуваше от интересите на доведения син Тиберий към изкуството и философията. Той направи от него войник, от какъвто всъщност имаше нужда. Меланхолиците биват държеливи: преди тридесет години Тиберий поведе Августовия легион от Дунав към Елба, покори панонските метежници и сключи изгоден за Рим мир с краля на маркоманите Марободуй. И Август, който се прослави чрез бойните успехи на Тиберий, най-после омекна, отстъпи. Осинови го и му отдаде високи почести, тъй като неговият триумф бе триумф и на Август. Разрешиха му да се ожени за Випсания, която Тиберий обичаше. Това бе единственият слънчев миг в живота на Тиберий. За съжаление кратък. Може би божественият Август, който цял живот бе под чехъл и Ливия управляваше света зад гърба му — завидя на това малко щастие? И той неочаквано нареди да се разведе с Випсания и да се ожени за неговата дъщеря Юлия — момиче, готово да се отдаде на всеки срещнат. Ливия одобри предложението. Тиберий трябваше да се подчини.
93
94
97