Ах, да бъдеш зет на божествения Август! Как му завиждаше целият Рим и как му се присмиваше! Знатният Рим мразеше саможивия Тиберий и не скриваше това. От този миг животът стана горчива отрова за Тиберий. Сърцето му се изпълни с ненавист към всичко и към всекиго. Августовата непринудена бодрост бе противна на гордия Клавдиев потомък. Разгневен, Тиберий се оттегли на остров Родос, където осем години мъчително страда по Вечния град. Междувременно пък Август прогони на един пуст остров жена му Юлия заради разпътство. Но и след това Тиберий дълго трябваше да моли императора, докато получи съгласието му да се върне. Ала в Рим, пълен с интриги, дори слънчевата светлина му се струваше мрак, а хората — лукави земноводни влечуги.
В същото време майка му Ливия, с помощта на отровителката Локуста, безмилостно отстраняваше всички роднини, които имаха и най-малки претенции към императорската тога, и разчистваше пътя към трона за сина си.
Когато Август умря, Тиберий се възпротиви да стане император. Искаше да живее като обикновен човек, да изучава гръцките философи, да пише. Но майка му го принуди. Отново трябваше да се подчини.
Стана господар на огромна империя. Обичаше Рим, ала ненавиждаше римляните. Ненавист за ненавист. Но сега властта бе в негови ръце…
Тиберий се загледа през прозореца — нагоре към короните на пиниите… кръгли, тъмни облачета, люшкащи се в мрака.
Като млад той винаги гледаше нагоре: към сребърните орли на легиона, с които влизаше в битките, към слънчевия лик на Юпитер Капитолийски, към личицето на мъничкия Друз, който му роди Випсания и когото той по стар римски обичай вдигна високо, признавайки го за свой син. Неговите противници от сената го научиха да гледа надолу, в пътя, който те му препречваха с най-различни мерзости.
Август бе силно ограничил властта на сената и той жадуваше само за едно: да върне предишната си мощ след неговата смърт. Но Тиберий нямаше намерение да отслабва режима. И тогава между него и сената се захвана борба на живот и смърт, която продължаваше вече двадесет и три години. Разкриваха се заговори срещу императора. Той се защищаваше. По силата на закона за обида на величеството започнаха да падат сенаторски глави. В тази борба императорът побеждаваше, тъй като имаше великолепен помощник — преторианския префект Сеян. На дванадесетата година от своето управление в „римски мир“, но сред непрестанни кървави схватки със сенаторската опозиция, Тиберий, заедно с неколцина приятели, се пресели от Рим на остров Капри. Защо напусна любимия град? Защото беше отвратен не само от римската аристокрация, жадна за власт и алчна за злато, но и от плебса, който го ненавиждаше заради забраната на доходните игри в цирка и на арената. Изсели се и защото животът му бе застрашен в Рим. А отдалеч той държеше властта още по-здраво. Решение, достойно за мъдростта на Соломон.
Да се оттегли от Рим, го съветваше и най-преданият му човек — Сеян. Тогава Тиберий не предполагаше, че Сеян е предател, че е наредил да отровят единствения му син Друз, за да се възкачи самият той на трона. След пет години усамотен живот на Капри предателството се разбули. Тиберий заповяда да обезглавят Сеян и до корен да изтребят рода му. От този миг насам вече никому не вярваше. Презираше всички. И унищожаваше противниците си безмилостно и жестоко.
„Тук, на Капри, съм в безопасност. Поне така изглежда. И въпреки това живея в постоянен страх. Но — живея! От приятелите ми тук останаха само Нерва, Тразил и Харикъл. От всички — само тези тримата. Самотен съм, както съм бил цял живот. Рим ме обвинява в разврат и жестокост. Рим! Рим, който е олицетворение на разврата и жестокостта. Лицемери! Защо ме упреквате в това, което на себе си опрощавате? Аз само си наваксвам пропуснатото в живота…“
Тихо кашляне прекъсна размислите на императора. Пристъпи управителят: наследникът Гай Цезар учтиво пита дали може да дойде при императора, за да помоли за извинение. Той навъсено кимна.