— Това са си мои пари, мое наследство — отсече Калигула и разпалено продължи: — Защо не ме изпратиш като легат в провинцията? Защо да не се прославя и аз с един легион? Легионите ме обичат. Войниците от обич ми измислиха прякора Калигула. Войниците са ми предани, както са били предани и на баща ми Германик…
Тиберий с безизразен глас повтаряше своята стара лицемерна песен:
— Как мога аз, старикът с един крак в гроба, да се лиша от теб? Пък и здравето ти не е чак толкова крепко, че да понесеш лесно несгодите на войнишкия живот. И защо трябва да напускаш напуснатия? — Но всъщност си мислеше друго: „Само това ми липсва — да те оставя в Рим или да те изпратя някъде, та позорът ми да стане още по-голям!“ И добави иронично: — Копнееш за триумф? Ще го дочакаш. Теб те очаква друг, по-голям триумф, когато седнеш на моето място. Знаеш добре, че най-високата чест — да бъдеш римски император — няма да ти се размине!
Калигула знае това. Старикът го унижава, подиграва се с него, за пет пари не го уважава, но признава, че е престолонаследник. Калигула, макар и да е луд от жажда за слава, се е впил в старика като кърлеж. Непрестанно дебне да не би някой друг да се добере до трона след смъртта му и постоянно изкопчва по нещо от него. Случаят с Луций го яде отвътре. Но разбра, че сега нищо не може да постигне. Както и да е! Обаче седне ли на трона, ще си разчисти най-после старите сметки с Луций. Калигула ходеше напред-назад из стаята, шляпаше с огромните си сандали, безформената, му глава нервно потрепваше и той си мърмореше под нос онова, което не смееше да каже на глас.
Императорът не му обръщаше внимание. Неговият логичен ум преповтаряше фразите на Гай и ги преценяваше: легионите ме обичат, войниците са ми предани, както са били предани на баща ми… Това е вярно. Гай, като син на обожавания от войниците Германик, има голяма популярност сред тях. Да го постави начело на легион? Жаден час по-скоро да се добере до властта, той би се възползувал веднага от това, както се възползува от всичко и сега. А как точно го каза за бога? Зевс смъкнал баща си и внука си, за да седне той самият на олимпийския трон… Тъкмо туй те издаде, глупако!
Леко шляпане на боси крака прекъсна мислите на императора. Това бяха робите, които окачваха светилниците по стените.
Бързо се смрачаваше. Небето стана пепеливо, един сив облак се олюляваше като огромна рибарска мрежа, съхнеща на вятъра. Големи прилепи зад прозореца, описваха бързи зигзази във въздуха, звездите се разпукваха върху небосвода с боязливо трептене.
Робите запалиха светилниците и изчезнаха. Императорът отново затвори очи.
— Добре. Венец на Луций. Но затова пък мен… — чува императорът съвсем близо до себе си дързък глас — мен ще ме назначиш консул, нали така, деденце?
— Ти и консул? Не си ли малко млад за това? И малко неопитен? И малко…
— … глупав? — избухна императорският наследник.
Тиберий имаше пред вид по-силна дума. Тънките пръсти на ръката му се вдигнаха към лицето на Калигула.
— Няма да е лошо да се видиш в огледалото. Очите ти са хлътнали от безсъница, торбички от умора висят под тях. Няма да те питам какво си правил тези две нощи в Рим…
— И не е нужно. Това ще ти разкажат твоите съгледвачи, които ми даде като „охрана“…
— Вече ми разказаха — отговори спокойно императорът. — И то — истината. Вместо ти да ми разправяш, че си чел, но както винаги, без да си измислил какво точно. Та аз добре знам какъв живот водиш. Скиташ преоблечен като жена из лупанарите100. Развратник и гуляйджия — това си ти. Кога ще ти дойде умът в главата, Гай? О, Аполон! Поне малко се заеми с книгите. Почети философите. Тук, на Капри, имаш Нерва, дискутирай с него. Нерва е съкровищница от мъдрости.
Проповеди и пак проповеди — кипи вътрешно Калигула, но се преструва на почтителен и послушен внук. Сяда на столчето срещу императора. Внимателно изучава лицето му. Напразно. „Няма да ме направи консул. Дали ме ненавижда? Или се страхува от мен? Какво ли ми готви? Трона ли наистина или отрова?“ Обзе го ужас, но челото му избиха капки пот. Отново коленичи пред креслото на старика и започна да се умилква. Та нали императорът знае неговата обич и вярност, с които споделя самотата му, нали знае с каква преданост се грижи за здравето на дядо си. Никой от Иберия до Арабия не е така всеотдаен на негово величество, както той, Гай, никой не е привързан с такава безгранична благодарност към императора. Ако той му каже: скочи от тази скала в морето — ще скочи! Готов е да умре, но да изпълни желанието на императора.
Пълзят словата, пълзи лигавата змия, а старият мъж бърчи вежди, изпълнен с погнуса от раболепието и лицемерието на внука си. „Виж го ти сина на великия Германик как пълзи по корем пред мен; готов е и краката ми да ближе, подлецът, ласкателят, само и само да заличи това, което неволно се изплъзна от устата му.