— Благодаря за пожеланията — произнесе иронично императорът. — Знам аз колко са искрени, излишно е да ми го казваш. Познавам скъпите си сенатори.
Макрон млъкна. Жадно гледаше чашата вино и мачкаше кърпичката в изпотените си длани.
Тиберий обърна глава към Нерва.
— Чуваш ли, мили? Пожелават ми крепко здраве! — засмя се той. — А всъщност най-горещо желаят да видят Тиберий в Тибър.
Между тримата мъже настъпи мълчание. Мълчание, тревожно, но единомислено. Какво да каже, за да притъпи остротата на тази истина?
Макрон неспокойно се размърда в креслото. Императорът го погледна и кимна с глава към чашата. Макрон отпи от чашата на Тиберий и я постави обратно пред него.
Нерва следеше ръката на императора, която посягаше към виното. Тази ръка ръководи огромната империя; тази старческа жилеста ръка съсредоточава в себе си цялата власт над света; подписва смъртните присъди за сенаторите, които са вдигнали глас срещу него; едно нейно движение — и техните фамилии се разоряват, отиват в изгнание. Жестока ръка! Но тази ръка е ръководила и победоносни битки, овладя с желязна сила управлението и отбраната на империята, приведе в ред държавното стопанство и здраво поддържа мир в целия свят. Императорската ръка трепери, поднасяйки чашата към устата. Слабост? Старост? Страх?
Нерва наблюдава замислено императора. „Единадесет години живеем тук заедно. Когато дойдохме на Капри, ти беше друг. Вечер се разхождахме по алеите, под сводовете от лози, между мраморните статуи. Ти обичаше стиховете, музиката, философията, изпитваше ни — нас, твоите приятели — по митология и коригираше гръцкия ни език. После изведнъж се промени. Предателството на Сеян? Да, разбирам те, но не отиде ли твърде далеко? Защо е тази жестокост и кръв, Тиберий? Или мислиш, че ще промениш своята съдба, като насилствено предрешиш съдбата на другите? Знам, страхуваш се за живота си и за империята. Страхът те е надвил и те души. Не чувствуваш ли това? Или искаш да изкупиш живота си, като станеш пренебрегнат?“
Императорът пиеше бавно, премисляше. Макрон грабна жадно чашата. Нерва не докосна виното и продължи да разговаря мислено с Тиберий.
„Жал ми е, че от страх не можеш да спиш. Жал ми е и за тези, които унищожаваш, преследван от мисълта, че те искат да те унищожат. Наистина преди не беше така. Къде остана мъдрият и просветен владетел, какъвто те знаем от години наред? Сега виждам наоколо само потоци кръв и се ужасявам. И от теб се ужасявам. Дали ще успее Сенека да смири твоята жестокост? Поне малко…“
Макрон няколко пъти погледна въпросително императора, но не се осмели да го обезпокои.
Навън задуха вятър. Удряше се във високите стени на летния дворец, развълнува силно морето, предвещавайки буря.
Тиберий разглеждаше червеното вино в кристалната чаша. Мислеше за римския сенат. Шестстотин души срещу един. Тази безкрайна битка започна почти веднага, след като наследи императорския пръстен от Август. Те очакваха, че той, Августовият военачалник, ще се занимава само с армията, а тях ще ги остави да решават вътрешните работи на империята. Но Тиберий разбра намеренията им: те искаха да използуват своята власт за разбогатяване, искаха чрез патриотичните си речи и лозунги ловко да увеличат милионите си и да скубят държавата.
„Не, мои милички! Аз получих империята, за да я запазя велика и мощна. И няма да я дам в ръцете на разсипниците! Кой кого?! Ударих аз издадох закон срещу разкоша и закон срещу прелюбодеянието. Кипнаха от гняв. Твърдяха, че ограничавам свободата на Рим. Започнаха да се бунтуват по-силните. Разкри се първият заговор. Отговорих им със закон, от който дъхът им замря: злонамерена обида на величеството. Падаха глави, на опразнените кресла в сената поставях нови хора, дори от по-низшите съсловия. После те започнаха да се страхуват един от друг. А сега са съгласни с всяка моя дума, раболепно пълзят пред мене, но ненавистта им е смъртоносна.“
Навън вятърът се превърна във вихрушка. Голите клони на дърветата се огъваха, удряха, чупеха. Морето диво бучеше долу, вълните се разбиваха о скалите под вила „Юпитер“.
Това напомни на императора една отколешна буря: пътуваше със Сеян в долината между залива Амункелс и Фундландските планини. Хранеха се в пещерата, когато бурята се разрази. Удари гръм, скалата се разпука, започнаха да падат камъни. Сеян се хвърли върху императора, за да го запази с тялото си. Тиберий виждаше над себе си оросеното му с пот лице, набъбналите вени на слепоочията, ръцете му, които се впиваха в стените на пещерата. Тогава Тиберий стана, прегърна силно Сеян, даде му неограничена власт, гласува му пълно доверие.