Фабий с усилие овладяваше разтрепераните си ръце; това не бе само страх, но и безсилен гняв. Както тогава, когато се забрави и избухна в лицето на Тиберий. Погледна пред себе си: в креслото, покрито с пурпурен плат, седеше Фаларис.
Калигула наблюдаваше Сенека с ненавист. „И той е против мен! Съюзил се е с един бивш роб. Патриций!“ Очите му се преместиха върху Фабий и срещнаха погледа му. Фабий не трепна. Каква дързост от страна на този мъж! Кръвта нахлу в главата му, пред очите му се завъртяха алени кръгове, в тяхната червена мъгла Калигула видя как Фабий се променя, там вече стоят двама Фабиевци, десет, сто и всичките дръзко, безсрамно се взират в него.
Калигула се облегна назад и енергично размаха ръка, за да прогони видението.
По настъпилите няколко мига тишина Луций разбра, че е победил. Той забеляза жеста на императора. Изтълкува го като нетърпение и реши бързо да приключи съда. Изправи се:
— Славни съдебни заседатели! Същината на тъжбата е изяснена, всички пунктове на обвинението бяха доказани.
Сенека потрепна уязвен и бързо вдигна ръка. Председателят на трибуната не я видя. Не искаше да я види. Луций продължаваше демагогски:
— Питам ви, уважаеми отци, докога ще търпите да буйствува този непоправим метежник, бившият роб Фабий Скавър. Демонстрацията в театъра на Помпей и в града отне живота на седемстотин души. Един нов бунт може да застраши целия Рим. Тук става дума за нещо много повече. Не само за императора, но и за отечеството, за цялата империя. Patres illustrissimi! Ще върнете ли на Рим предишното спокойствие, или ще оставите без назидателно наказание престъпника, който още утре отново ще започне да подкопава властта на императора и вашата?
В базиликата на Юлий се разрази буря от разгневени гласове, които се сляха в едно „никога!“.
Консул Понций също забеляза жеста на императора не обърна внимание на Сенека, който искаше думата; той зададе на съдебните заседатели въпроса дали смятат Фабий Скавър виновен за престъпното бунтарство, застрашаващо държавата, и за обидата на Величеството? Всички съдебни заседатели вдигнаха ръка. После започнаха тихо да се съвещават.
Императорът гледаше Луций и си мислеше: „Отличен демагог. Умее ги тези неща. Умее да се върти според посоката на вятъра. Не се страхува. Дори от мен, макар и той да ме смята за Фаларис, както и всички тук. Прекалено съм го разглезил. «Луций е за император», каза Ливила. Да. Това е неговата цел. Скоро ще стане по-силен от мене…“
Съвещанието бе кратко. Всички станаха и консулът Понций прочете присъдата:
— „В името на сената и римския народ! Фабий Скавър, римски гражданин, член на актьорска трупа, се осъжда за посочените злодеяния на смърт чрез отсичане на главата.“
За миг настъпи тишина. Всички погледи се обърнаха към Фабий. След това избухна одобряващо ликуване.
Фабий стоеше вцепенен, парализиран, сякаш не чуваше и не разбираше. После разбра. Отвори уста и от тях изригна смях. Луд, истеричен смях разтърси базиликата. Всички ококорено го погледнаха: дали не се побърка? Смехът не преставаше. Фабий стоеше неподвижен, но на всички се стори, че отива към императора. Калигула уплашено се сви в креслото си и започна да вика стражата.
Охраната се нахвърли върху Фабий, запушваше устата му с длани, но и под тях осъденият продължаваше да се смее и да вика:
— Фаларис! Фаларис!
Притича нова стража, заобиколиха Фабий, натъпкаха в устата му тапа. Той яростно се отбраняваше, но те сложиха белезници на ръцете му и започнаха с голи мечове да го тикат към изхода.
Навън стоеше кордон от преторианци, а зад тях — мълчалива тълпа. Повлякоха го между шпалир от войници. Отчаяният вик на Квирина раздра тишината:
— Фабий!
Хвърлиха го в плесенясалата килия на затвора. Той падна върху сламата, подкосен от вика на Квирина. Заби пръсти в земята. Викът й се превърна в страстен шепот: „Фабий, ще видиш какъв хубав дом ще си направим!“ Той зари лице в гнилата слама и застена.