Калигула седеше сгърчен в креслото. Лешояд, който дебне дали наоколо няма нещо да мръдне. Късаше машинално златните нишки от ресните на наметалото си. Междувременно Понций съобщаваше следващите присъди. За Апелес — три години изгнание, за Мнестер и останалите артисти, участвували във „Фаларис“ — по една година. Калигула не слушаше, той гледаше Сенека: а сега ще си разчистя сметките и с теб!
Съдебното заседание завърши. Императорът стана, без да откъсва поглед от защитника. Събранието зашумя, сенаторите също станаха, като следяха погледа на Калигула.
Сенека навиваше папируса с бележките си с разтреперани ръце. Накрая вдигна глава. Змийските очи го смразиха. От погледа на императора лъхаше смърт. Ръката на ретора заопипва свитъка. Тръгна бавно. Сенаторите се отдръпваха, сякаш край тях минаваше прокажен. Те знаеха, че Сенека ще умре преди осъдения Фабий.
Преторианците отвориха тежките бронзови врати, Сенека излезе, вратата тежко се хлопна зад него.
Сенаторите стояха и чакаха да си отиде Калигула.
Към императора пристъпиха Луций и Авиола. Луций се заинтересува дали императорът е доволен от решението на съда. Калигула не отговори. Безкръвните му устни бяха стиснати. Луций разбра, че му е сърдит. Заради Сенека! В края на краищата според Сенека излизаше, че да се види във Фаларис Калигула, е по-голямо престъпление, отколкото да се напише и изиграе „Фаларис“! Да си близо до тирана, е винаги опасно.
Авиола канеше императора на обяд в петък в своя дворец. Сервилно го уговаряше:
— Искам да те зарадвам с нещо, мой божествени! — И продължи, сякаш Калигула бе проявил интерес: — О, никога! Не мога предварително да кажа, това е изненада за теб, домине! Разреши ми това удоволствие!
Хищническите очи се плъзнаха по Авиола, императорът кимна: продължаваше да мисли за Сенека.
Луций се стараеше да разсее императора:
— След обяда, ако желаеш, бихме могли да отидем на Форума, за да погледаме екзекуцията на това бясно куче.
Императорът отново кимна мълчаливо.
Авиола, който не бе забравил как Фабий му се подигра със своите „преторианци“, се разсмя, обръщайки се към императора:
— Отлично! Ще изпратя на Луций един милион сестерции, за да ги хвърлим преди екзекуцията от твое име на публиката по случай последната роля на любимия им артист.
Клавдий каза на племенника си, като заекваше повече от друг път:
— Жа-жал ми-ми е за този ко-комедиант. Имаше та-такъв царствен жест…
— Ти си глупак! — каза с отвращение Калигула, обърна гръб на Клавдий и се запъти към изхода сред шпалира на сенаторите, които го изпращаха възторжено.
57
Робите крачеха равномерно, мускулите опъваха смуглата кожа на прасците им. Лектиката се олюляваше. Вървяха бавно, стъпка по стъпка. Пулсът в слепоочията на Сенека изпреварваше техния ход. Той седеше неподвижен, затворил очи, и само от време на време повдигаше ръка, за да изтрие потта от челото си.
През клепачите му провикваше отровният поглед на Калигула и с него присъдата — съща като тази на Фабий: смърт. Ненавистните очи се разширяваха, изгаряха, поглъщаха го. Сенека отвори очи. Видението изчезна. Но пулсирането на кръвта в слепоочията му продължаваше. Той дръпна завеските на носилката и надникна навън. Ярката светлина го заслепи, викът на тълпата го оглуши. Хората познаха защитника на Фабий и гръмко го приветствуваха. Сенека се отдръпна назад, спусна уморено завеските и пак затвори очи.
Лектиката премина през Капенската порта, шумът отслабваше, Рим се отдалечаваше.
Под клепачите на Сенека отново изскочиха изгарящите петна — императорските очи, — заподскачаха в ритъма на крачещите роби: нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш се прицелваха във философа.
Край лектиката мина кола. В трополенето на колелата по Апиевото шосе се преплете женски смях — чист, безгрижен, закачлив…
Сенека следеше лудите петна. Взря се в тях: „Да, аз те знам. Знам какво може да се очаква от теб и не моля за милост. Но аз все още съм господар на своята съдба. Съдба. Казан, в който всичко кипи, клокочи. Бях отгоре, сега падам на дъното. И кипежът в този котел вече няма да ме изнесе цял нагоре. А само духа ми. Тялото ще остане на дъното.“
Сенека малко се интересуваше от тялото си. Той се грижеше за него механично и не повече, отколкото изискваше положението му. Днес чувствуваше как банята го освежава, как му възвръща силите. Наблюдаваше ръцете на роба, който го масажираше. Опънатата кожа се зачервяваше, стопляше се — животът пулсираше в нея. Усети в жилите си прилив на кръв. Мушна крака в сандалите, каишката между пръстите го погъделичка. Туниката прилепна по тялото му и приятно го разхлади. Стана, тръгна, като си даваше сметка за всяко движение, за всяка крачка, това му достави удоволствие и усещане за нещо ново. Изумителен инструмент е живото тяло. Сенека възприемаше това усещане с изострените сетива на човек, който след дълго боледуване се учи отново да ходи.