Влезе в перистила и се оказа сред великолепното общество на гръцките статуи от мрамор и бронз. Сред тях винаги се чувствуваше добре. Боговете, сатирите и очарователните небесни обитателки никога не нарушаваха спокойствието му. Между коринтските колони, в братска прегръдка с олеандрите, те въплъщаваха хармонията на красотата. Лицето на Деметра сияеше. Фонтанът ромолеше, косите лъчи на слънцето позлатяваха капките падаща вода. Тяхното звънтене му припомни водния часовник. „Времето върви, тече, никаква сила не може да го спре. Колко ли време ми остава? Час? Два? Една нощ? Убийците идват призори. Имам още време. Време, но за какво?“
Слънцето залязваше. Лицето на Деметра потъна в сивкава сянка, водните капки станаха сребърни. Нежният звън на капките отброяваше миговете. Но все още има време.
Време, но за какво? За раздяла. С изгрева ще дойде и краят.
Сенека изтръпна. Тялото е тленно, духът — вечен. Да, това са думи. Къде е истината? Той стисна ръката на мраморния фавън. Усети хладината и твърдината на камъка: „Ето, това е истината за живота — явна, осезаема. Жив съм. Още съм жив. Но какво ще стане после, когато слънцето изгрее? Какво ще стане с душата ми?“
„Нещастен е този, който не умее достойно да умре. Страхът пред смъртта е присъщ само на слабия, безволев човек…“ — чуваше Сенека гласа си, кънтящ в баните на Агрипа, претъпкани с публика.
Той тръгна неспокоен, като се оглеждаше уплашено. „Страх? Да, боя се от смъртта, боя се.“ Тръгна по кипарисовата алея.
„Всеки ден е един живот. А този ден е последният за мен. За последен път виждам кипарисите. За последен път усещам техния мирис. За последен път чувам пеенето на щурците. За последен път мокря длани в капките вечерна роса. Моите сетива ми даваха възприятия и усещания, от тях се раждаха мислите ми. Как може да бъде жив духът без тялото? От какво ще се подхранва, с какво ще се насища, ако го няма тялото, ако изчезнат сетивата? Може би в края на краищата Епикур и Лукреций са имали повече право, отколкото Зенон, Платон и моите учители Сотион и Атал?426 Преди всичко материята, основата на всичко! Той чуваше думите на Тиберий: «Ти, Сенека, летиш из облаците, плуваш в абстракции, но аз трябва да ходя по земята.» Ах, не! Не! Никога тази материализирана, приземена философия! Духът! Духът над всичко! Духът — господар и владика на материята! Само това признавам аз, само това изповядвам!“
Но страхът си оставаше, страхът не си отиваше и духът на Сенека не можеше да го преодолее. Върна се във вилата си и излезе на терасата. Оттук се виждаше Рим. Зад меките очертания на храмовете сияеше розовото ветрило на залязващото слънце; градината безумно ухаеше в привечерния час. Като сребърен поднос блестеше повърхността на басейна под терасата. Прелитащите комари докосваха водата и подир тях оставаше малко кръгче… Колелце. Око: Отровното, неумолимо око на Калигула.
Подухва вятър, разлюля листата на платана, стигна до терасата. Сенека зиморничаво потрепери. Плесна ръце и нареди да му донесат наметалото; загърна се в меката тъкан и се усмихна. „Ето, това е всичко, което сега ми е нужно. Моите имения, моите вили, моето богатство — сега не ме интересуват. Трябва ми само наметалото, за да не ми е студено. Колко малко му е необходимо на човека, за да бъде задоволен!“ Едва сега истински разбра съдържанието на тази своя мисъл, която целият Рим повтаряше. Да се живее по-близо до природата, просто, без разкош. Целият снобеещ Рим повтаряше като папагал тези думи, но продължаваше да тъне в разкош, преяждаше с пикантни пастети, прогонваше скуката си с кървавите зрелища на гладиаторите и измисляше най-дразнещи наслади, за да освежи притъпените си сетива. Представата за прост живот гъделичкаше сетивата на тези изродени дебелаци, възбуждаше апетита им за ядене, гуляи и порочност; та за тях това бяха само думи. „А всъщност колко е просто всичко, нали го чувствувам сега: студено ми е и имам нужда от наметало. Нищо повече.“
По стените на терасата се виеха лози, зърната на гроздето — до преди малко златисти, сега се чернееха в сянката. Чернееше се и Рим в далечината. Сенека отново слезе в градината, за да разсее там безпокойството си. Сенките на кипарисите се протягаха като дълги гущери в краката му. Седна върху една мраморна пейка, стоплена от слънцето. Копнееше за спокойствие. Но всичко, което тук по-рано го успокояваше, днес го тревожеше. Шумоленето на листата дразнеше слуха му. Привечерното затишие на градината опъваше нервите му. Външното спокойствие само засилваше бурята у него, в болните му дробове съскаше пожар, умореното сърце биеше като чук, унилият залез на слънцето държеше нащрек мисълта му за изтичащото време. Природата, в единство с която съветваше всекиго да живее, му изменяше в тези тежки минути. Той чувствуваше как страхът пълзи из него като мъгла в долина.