Уханният въздух навяваше сънливост, но у Сенека все по-силно и по-силно се пробуждаше първичният копнеж по живота, от който бе получил толкова малко и с който съвсем скоро трябваше да се прости.
Отново задуха вятър, дърветата зашумяха, щурците звънтяха с малките си кастанети. Напевът — така любим до вчера, днес го измъчваше. Напомняше му риданията на оплаквачките при погребение. Стоическата философия не можеше да го избави от страха; изоставяше го в бедата. „Смей ми се, Зенон, ти, който се лиши от живота си, като изпревари с малко природата! Да, прав си: човек трябва да живее според своите разбирания, но колко по-трудно е да ги защитиш на дело, а не на думи! Та аз, аз съм още млад! И с всичко, което имам в себе си, аз се противопоставям на закона, валиден еднакво и за царя, и за роба, макар да знам, че животът ми не би бил по-добър, ако е по-дълъг. Изгарям от желание да живея, копнея по-силно, отколкото гладния просяк — за къшей хляб, това е неутолима жажда, умопомрачаваща мечта — да живея, да живея, да живея.“
Нощта пълзеше из градината, разпалваше светулки на земята, а на небето — звезди. Мраморът се белееше в сумрака. В далечината над Рим изплува пълната луна.
Сенека се закашля. Би трябвало да се прибере, иначе пак ще вдигне температура. Усмихна се. „Та нали имам наметало. И защо са тези грижи за тялото, което утре вече няма да усеща студа?“ Убежището на душата му бе изпълнило своето предназначение. Утре то ще бъде изхвърлено като ненужна вехтория, а с него и копнежът, и страхът, и отчаянието.
Сенека болезнено осъзна своята самотност. Чувството за изоставеност, за безутешност и печал го задушаваше. Сърцето му лудо се мяташе в гърдите. Тресеше го. Прекоси бързо градината и пое по стръмната пътека, към най-високата част. Тук бе по-светло. Сенките на дърветата и статуите подскачаха, изпреварваха го, преследваха го.
Осъден! Осъден да умре още тази нощ! Осъден само от един поглед, без обвинение, без доказателства, без процес. Юристът се бунтуваше у него. Своеволният, беснеещ съдия не му даде възможност да се защити със слово. Всички инстинкти и целият му разум протестираха срещу този произвол. Опънатите му до крайност нерви се късаха от болезнено напрежение. Къде изчезна неговото стоическо спокойствие? „Трябва да се защитя! Защитавал съм стотици други, днес искам да защитя себе си. Говорил съм заради другите, днес искам да говоря за себе си. Себе си да спася, себе си да избавя. Да употребя всичките сили и страст на ораторското си оръжие — словото — в своя защита, за да се спася!
Да се спася? От смъртта? Не, не, това, за съжаление, е вече невъзможно. Но да очистя себе си пред бъдното, което вече без мен ще преценява мислите, словата и постъпките ми.“
Сенека стигна до най-високата част на градината. Тук, на широка мраморна площадка, стояха в кръг деветте бели Музи. Посред тях крачеше великолепният Аполон Мусагет427 в дълъг хитон, развято наметало, лавров венец на главата. Свиреше на лира. При лунна светлина статуите изглеждаха по-одухотворени, отколкото под сияещото слънце; сенките трептяха върху лицата им, те изглеждаха развълнувани, очите — виждащи, движенията — меки.
„Това е моята аудитория! Това е моят трибунал!“
Сенека вярваше само формално в боговете. Към тяхната власт над хората се отнасяше скептично. Но в този миг усети нищожеството на човека пред безсмъртната красота.
Той вдигна ръце, както правеше майка му Хелвия пред олтара на домашните лари и пенати, и се обърна към Аполон, дарителя на светлината и живота.
След това, сякаш изправен пред истински трибунал, започна защитата на Сенека човека срещу Сенека философа.
Той говореше за бедността, която възхваляваше, но в която не бе живял; за богатството, което подценяваше, но от което имаше изгода; за равенството между хората; за унизителното робство, от което сам се ползуваше срещу цялото това двуличие, в което Рим го обвиняваше, той изричаше страстна самозащита. Ползувал е всичко това, за да може на спокойствие да размишлява и твори! Имуществото и робите са били за него само средство, за да постигне най-висшата справедливост, най-висшите добродетели, най-блажения живот, но в името на богатия, благородния дух, който противопоставяше на своите немислещи и алчни за удоволствия съвременници. Духът би трябвало да управлява света, да изглажда различията в състоянието и положението; духът, а не състоянието би трябвало да бъде мерило за човешките ценности! Сенека си спомни процеса на Фабий: духът би трябвало да съди човека, а не бруталната сила.
427