С пламенни слова се очистваше той пред светлия бор и усмихващите се богини. Но последните, най-мъчителните слова остави за накрая.
Облаците скриха луната. Богът и хороводът на богините потъмняха, почти изчезнаха в гъстия мрак. Поривист вятър разби ледената тишина. Неговото свистене прогонваше пришелеца.
Сенека стисна устни. Онова, което го измъчва най-силно, вече не ще го изрече. Той се обърна, спусна се надолу по пътеката и седна на една пейка. „Ах, да можех да се изкажа пред един поне човек, пред хора! Не мога. Никого си нямам.“
Седеше увит във вълненото наметало, мъка стискаше гърлото му. Дълго седя така.
Изведнъж пясъкът по пътеката заскърца под нечии леки стъпки. В тчерния мрак той съзря още по-черна сянка. Хвана се за гърлото. Вече са тук? С пресипнал от уплаха глас попита:
— Кой е?
— Гвадиан, твоят роб, господарю. Прости ми, че те безпокоя…
Сенека не дишаше от ужас пред това, което следваше да чуе.
— … хладно е, господарю… нощта е студена… Няма ли да наредиш да те отведа във вилата?
— Има ли някой там? — едва изрече той.
— Не, никой няма, господарю — отговори учуденият глас от мрака.
— Ще остана още малко тук — въздъхна Сенека.
Сянката се отдалечаваше. Сенека извика подир нея:
— Почакай, Гвадиан! Ела тук!
Сега дишаше учестено. Кръвта бушуваше в слепоочията му. Сенека осъзна: този роб, този мой писар е последното човешко същество, с което ще поговоря, на когото мога да призная страха си.
— Седни до мен!
Странна заповед. Изненадан, робът не се помръдна.
— Заповядаш ли ми, господарю?
— Седни тук!
Гвадиан седна изтръпнал на другия край на пейката — не свит, а вкаменен, с ръце, положени на коленете.
— Когато бях болен, често ти диктувах своите размисли и ти ги записваше. Добър секретар си ти, Гвадиан.
Робът мълчеше, притаил дъх.
— Умен човек си, знаеш повече, отколкото мнозина патриции. Кажи ми, размишлявал ли си някога върху живота?
Гвадиан се обезпокои. „Какво му е станало на господаря, че така ме разпитва? Често е разговарял с мен. Благосклонно, ласкаво. Но сега? Странен въпрос посред нощ. Защо не отива да спи?…“ Отговори му внимателно:
— Не, господарю. Аз не умея да мисля като тебе.
Сенека не го слушаше. От устата му излитаха страстни думи:
— Ти знаеш, че аз мисля за бъдещето. За потомците. Пиша за тях, пиша неща, от които биха имали полза — все едно, че им оставям рецепти за целебни билки. Пиша за тях, защото съм уверен, че който не живее заради някого, не живее изобщо. Ти знаеш това. И още нещо: за да се постигне съвършенство, трябва да се живее хармонично. Аз се стремях към това. Вървях по изпитаните пътища, но когато откривах по-пряк и по-къс път, не се колебаех да тръгна по него. Ти знаеш това, Гвадиан.
Сенека говореше нетърпеливо, бързо, упорито търсеше думи, с които да изрази най-точно вълнуващата го мисъл, сякаш от това зависеше всичко, сякаш от това зависеше животът му.
— Ние живеем в свят, който трябва да загине. И ние ще загинем. Всички. И аз, и ти. Поучавах, а ти добре знаеш това, че мъдрият човек не се вкопчва в живота. Той умее да се раздели с него без вълнения, със спокойна мисъл.
Сенека се задъха и закашля. Робът скочи и го уви още по-плътно с наметалото. Разтреперан, Сенека го хвана за ръката:
— Кажи ми, страхуваш ли се от смъртта?
Ръката на роба също се разтрепера в дланта му.
— Да, господарю. Страхувам се.
Сенека облекчено въздъхна. Колко ужасно би било, ако Гвадиан кажеше: „Не, не се страхувам.“
— Защо се страхуваш от смъртта? Кажи ми, защо?
— Ти знаеш, господарю, защо е страшна смъртта. „Нито един ден не е достатъчно дълъг за този, който иска да извърши нещо голямо.“ Ти сам неотдавна ми продиктува това. Но аз… нищо голямо не бих могъл… аз, господарю, се страхувам от смъртта… просто се страхувам… не знам защо, но много се страхувам. Разбирам: ти ме презираш. Сигурно ме презираш сега за този мой страх. А ти, господарю, не познаваш страха от смъртта. Но това си ти…
Сенека рязко стана. Гласът му трепереше и звучеше глухо:
— Отведи ме у дома!
Писарят го хвана под ръка и внимателно го поведе по тъмната пътека към вилата. Сенека преглъщаше слюнките си, те бяха горчиви. Срамът винаги има горчив вкус.