Влезе в къщи, изяде парче сирене и няколко ябълки. И въпреки навика си нареди да му донесат вино, вместо вода. После отиде в работната си стая. Дълго мисли върху последните думи на роба, чувствувайки се засрамен, жалък и все така невярващ и отчаян. Пристъпи към библиотеката; милваше калъфите на свитъците, изваждаше някои, зачиташе се в тях. След това се зае със старите си бележки, със своите защити и речи, с философските си разсъждения: Някои от свитъците върна в библиотеката, други остави на масата.
Настъпил е часът да се прости. С кого?
Спомни си за майка си, която живееше в Кордова с по-големия му брат Калион. И за по-малкия си брат Мела, живеещ в Коринт. С тях ли да се прости? Да увеличи с писмото си болката, която неговата смърт ще им причини? Тогава кой му остава, на кого би могъл да напише последното си писмо? Само на този, пред когото неотдавна стоеше в унизителната поза на страхливец. На сенатор Улпий.
Сенека седна до масата, взе резеца, но пак го остави на мястото му.
Почувствува силна умора и тежест от самотата. Стисна с длани главата си — дланите пареха, в слепоочията му пулсираше горещата кръв. Самотата, която така обичаше, сега го измъчваше. „Целият благороден Рим вече знае, че това е последният ми ден. И няма, няма нито един човек, който би се осмелил да дойде и да ми каже сбогом, докато утре хиляди хора ще отидат да се простят с Фабий. Аз сам се поставих над другите, сам се изолирах от всички и сега, когато самотата ме раздира, нямам нито един приятел.“
Мислите му се понесоха към миналите дни. Тогава бе спокоен, самоуверен. В сената сам предложи да бъде защитник на Фабий. Защо направи това? От егоизъм: защищавайки „Фаларис“, той защищаваше собствените си трагедии против тираните. Твърдо вярваше, че ще спечели спора, разчитайки на римското право и на ораторското си изкуство. Но не само затова — той изпитваше уважение към смелия артист. В деня преди съда яде с апетит и мислеше в добро настроение за предстоящото прение. Беше любопитен как ще се справи с ролята си на обвинител неговият ученик Луций Курион. С нетърпение очакваше двубоя. Но днес в базиликата на Юлий събитията се развиха не така, както предполагаше. В началото вървеше добре. Нанасяше удар след удар. Лесно сразяваше Луций. Бе почти спечелил делото, но изведнъж всичко се промени. Понятието закон, понятието право се разлетя на хиляди парчета. Доводите на защитата рухнаха, от тях остана само прах и пепел. И гибел. И очите на Калигула, в които се четеше смъртната присъда за обвиняемия и за неговия защитник.
„Какво се случи? Какво предизвика този обрат? Каква грешка допуснах, че загубих за първи път спор, а с него и живота си?“
Сенека стана и започна да се разхожда из таблина, но пред очите му бе огромната зала на Юлиевата базилика. И изведнъж ясно видя… редиците тоги с пурпурни ивици — редици, здраво сплотени около пурпурното императорско наметало, и срещу тази лавина — той, сам-самичък. И мигновено разбра в какво е разбил черепа си, макар и да бе употребил цялата си ораторска тактика и обосновка. Досега винаги бе защищавал правата на отделния човек, днес в лицето на Фабий защищаваше целия безправен Рим срещу Рим на могъщите. Той, патриций и сенатор, стоеше срещу своите, срещу патрицианския сенат и срещу императора. И кого защищаваше? Плебейските тълпи, въплътени в артиста Фабий, в бунтаря. Защищаваше честа, почтеността, великата идея за справедливост. Но идеята се оказа слаба срещу властта. Императорът направи нетърпелив жест с ръка. И правото бе изместено от демагогията.
Сенека трепереше, главата му бучеше, зъбите тракаха. Ледената вълна на мъката пъплеше от пръстите към гърдите му. Дишаше дълбоко, мъчеше се да успокои разбушуваното си сърце. Търсеше отново опора в своята философия. В това е спасението, в нея е оръжието, тя е убежището на душата му. Страхът понамаля, но не изчезна.
Нощта бавно и неотвратимо се приближаваше. И под нейните стъпки по небето припламваха нови звезди.
Сенека седна и взе резеца. Часът на раздялата бе настанал. Той пишеше:
„… сигурно ще се съгласиш, драги Улпий, че копнежът е една от основните сили, които движат живота. Но за какво копнее римският патриций, щом нашият живот е безнравствен? Щом нашият живот е безперспективен, без бъдеще? Нашият патриций копнее само за печалби, притъпен от чувството за малоценност, което прикрива с високомерие и жестокост. Погледни взаимоотношенията между хората. Съществува ли още любовта на сина към бащата, на мъжа към жената, на приятеля към приятеля? Какво става? Какво ще стане с този свят, в който всеки всекиго подозира и в който твоят син, твоята съпруга, твоят приятел може да бъде и твой доносник и утрешен убиец? В този потоп от демагогия, терор, алчност за печалби, фалш и истерия — и брат за брата е вълк. Дали не ти се струва, мой драги, че прекалено черно рисувам образа на нашия благороден Рим? Или според теб не всички римски патриции са егоистични, користолюбиви и извратени безделници? Ах, огледай се около себе си, преброй изключенията и сам прецени.