Ние сме дошли на този свят не когато трябва: ти, мой Улпий, късно, а аз — преждевременно.
На мен ми е тежко да живея (не вземай това като надменна поза), а често се и срамувам, че живея в този мръсен и гниещ свят, и затова вече толкова години търся самотата. Ще ми кажеш: «Защо ти, Сенека, който говориш за непрестанното движение и развитие на живота, бягаш от този противен свят, а не се опиташ да го промениш?»
Аз ли, сам, мой Улпий? Със своите две слаби ръце, със своите астматични дробове и лошо храносмилане? Не, моята физика е неспособна за това. А моето слово? Ти много добре знаеш, че днес моите думи са на мода в Рим и ще си останат само думи. Вероятно всеки един от тези сноби, на които изричам обвиненията право в очите, си мисли, че именно него те не засягат. Навярно си мисли, че аз, болнавият човек, завиждам на тях здравите, защото могат да си доставят удоволствия.
Но независимо от всичко дълбоко в себе си аз се чувствувам нравствен. Нравствеността на азиатците произтича от заповедите на страшните им богове; гръцката мъдрост е основана върху законите на природата и свободната воля; староримската — върху простия и трудолюбивия живот. А нравствеността на днешния Рим? Тя върху нищо не е основана, тъй като изобщо не съществува.
И все пак! Искам да ти кажа, мой Улпий, нещо много странно. За пръв път в живота си аз загубих като защитник съдебно дело. Под влиянието на обстоятелствата; които изложих в началото на писмото си, и поради това, че Рим е въплъщение на грубата сила без дух — аз загубих не само делото, но и своя живот. Ала това ми даде възможност да опозная истинския римлянин. Помисли си само, мой драги: римлянинът, който смее пред целия народ да говори така, както мисли, макар да знае какво го очаква. «Твърде скъпо заплати това познание, Сенека» — ще кажеш ти. Да, наистина скъпо. Но то ще ми освети пътя към Оркус. И този истински римлянин беше, не, той още е жив (както и аз, докато зад нас двамата не се затвори вратата на живота) и се нарича Фабий Скавър — артист, бивш роб.
И аз, проповедникът на величието на човешкия дух, привърженикът на честния и образован ум, разбрах, че великият дух може да се всели и в тялото на патриция, и на освобожденеца, и на роба. Защото какво е това «патриций», «освобожденец», «роб»? Само названия, възникнали от тщеславието и несправедливостта. Та нима не съм твърдял винаги, че всички хора са равни в своята същина?
И така, вторият след тебе истински римлянин, когото познавам, е бивш роб. Аз изтръпнах, когато осъзнах това, и си казах: загиват ли римските добродетели с този човек? Или има и друг свят, редом с нашия? Друг римски народ там, отвъд Тибър, на който нашият високомерен поглед дори не се спира? Народ по-жизнеспособен, по-здрав, по-добър, който ражда хора като Фабий Скавър, а не като Луций Курион? И разбрах, че оттам извира тази упорита, несломима, прекрасна бунтарска сила, която ежедневно покрива римските стени с фрази, опозоряващи Изрода, комуто сенаторските благородници покорно и мълчаливо ближат петите. Не е ли в края на краищата там, отвъд реката, гаранцията за вечността на Рим? Дали няма след столетия тъкмо от тези корени, от това просто племе да се роди просветеният и велик дух? Трудно е да се повярва в това. Но трудно е и да се пренебрегне такава мисъл, след като в малкото зърно, чието име е Фабий Скавър, се крие макар и капчица надежда за един по-хуманен свят. Някога разговарях за това с Тиберий. Той бе съгласен, че нашият свят не е единствен. Тогава той виждаше по-далече и по-добре от мен. Но сега аз виждам това много по-ясно и наистина вярвам в него.
В последния си ден не бива нито да излъжа, нито да скрия нещо. И аз си признавам пред теб, че първият ми импулс, който ме подтикна да застана на страната на Фабий, бе егоистичен. Това бе страхът, че ако аз не се присъединя към този смел римлянин, бъдещето ще ме осъди и захвърли заедно с другите на бунището, което се нарича «благороден Рим». А аз не заслужавам такова нещо. Честно се стараех, макар и не особено успешно, да бъда поне малко добродетелен и да се доближа до съвършенството.
Подарявам ти, драги Улпий, като спомен от мен няколко свитъка с мои бележки и размисли. Вярвам, че ако има поне капчица ценност в тях, те няма да изчезнат, няма да загинат. Вярвам, че ще ги предадеш на някой, който ще има полза от тях, който ще завещае мислите ми на своя син, и така през вековете ще се проточи нишката, свързваща нашето време с бъдното. С тази вяра се утешавам в своите последни мигове.