«Последни мигове», противен образ — нали, мой най-драги? Аз съм само на четиридесет и две години. Макар и болнав, исках и можех да продължа работата си, която така обичам. Съжаление свива сърцето ми. Признавам си пред теб: обзел ме е страх от смъртта, но аз трябва да бъда верен на своите идеи и ще го превъзмогна. А толкова силно, толкова силно съм мечтал за бъдещето! Нашият благороден Рим не мисли за него. Той живее ден за ден, а не за бъдещето. Но прецени сам, мой драги: има ли право на бъдеще народ, който не държи на него, има ли право на империя, след като не мисли за нейното усъвършенствуване?
Една империя е такава, какъвто е императорът й. Както се ненавиждат и презират жестоките робовладелци, така се презират и несправедливите владетели и ненавистта към тях се предава от поколение на поколение. Римският свят започва бавно да се руши, бавно да се плъзга по наклона към пропастта. Кога ще се сгромоляса в нея, не може да се предвиди, но това непременно ще стане.
Аз виждам в бъдещето, както виждат тези, които стоят на прага между битието и небитието. Виждам чуждите лица на тълпите, които ще стъпят след векове върху земята на Вечния град. Какво ще намерят тук? По левия бряг на Тибър — великолепни мраморни колони, разкошни храмове, украсени със злато базилики и бронзови богове, мълчаливи свидетели на нашата епоха.
Те ще онемеят от възторг и ще си кажат: какви велики хора са били тези, които са живели сред такава хармония, сред такава красота!… Но колко ще грешат, ако помислят така, имайки пред вид нашата ера и виждайки само единия бряг на реката! На другия бряг те ще намерят купища руини, тъй като десният бряг на Тибър не е от мрамор и злато, а от дърво и глина. А виждаш ли: тук, сред златото, са живели такива като Луций, а там, в калта — такива като Фабий! Търси, мой Улпий, човека, който би написал за бъдещето истината, тъй като аз вече не мога да направя това.
Привършвам със спомена за последното си посещение у вас: днес, мой Улпий, аз мога вече с чиста съвест да те погледна в очите. Не съм страхливец. Не опозорих своите предци. Лице срещу лице с хищника, защищавах правдата. Даже с цената на живота си. А да се отдаде животът за правдата…
Но стига с тази гордост, стига думи. Аз се прощавам с теб. Тази вечер се разходих по кипарисовата алея. Сега ще тръгна по алеята на сенките. И ако сенките имат памет, в мен ще остане твоето име, драги Улпий, винаги ясно, винаги сияещо.“
Сенека довърши писмото на един дъх. Когато остави резеца, страните му горяха, главата пламтеше. Той стана и разтвори завесите на вратата, която водеше към терасата.
Нощта, сплашена от гласовете на пробуждащите се птици, си отиваше. Където стъпеше, гаснеше звезда.
58
Мамертинският затвор, построен посред Рим, в съседство с прекрасните храмове, е каменна крепост на страха, ад. Под нейната надземна част има и долна, дълбоко в земята, в скалата, която е много, много стара, останала навярно от галските нашествия в Италия, а може би дори от времената на царете, както показва името й — „Тулиан“428. В тази скала е имало извор. В ледените, пропити с влага килийки столетия наред палачите задушават осъдените на смърт или ако не са умрели от глад — отсичат със секира главите им. Тук са загинали Югурта429, Верцингеторикс430 и първенците от заговора на Катилина431.
Килийката на Фабий в горната част на затвора мирише на гнило и плесен. Вечният полумрак в нея навява ужас, потиска душата, очите не могат да привикнат с него и все гледат нагоре: там, високо в стената, има отвор колкото кокосов орех, звездица, недостижима за осъдения, отброяваща неговите часове на отчаяние; струйката светлина прониква през отвора в зеленикавата чернота, плъзга се по камъните и отмерва времето. В килията цари лепкава тишина като в дъно на блато под зелен жабуняк.
Фабий слушаше своето дишане. Бързо, накъсано, свистящо. Сякаш в мрака е скрит още някой. Човек или звяр. Фабий извика името на Квирина, за да разкъса веригата на страха. Уплаши се от собствения си глас: бе тежък като желязо, като секира. Той се сви върху сламата и зачака. Нощ, ден, нощ… Понякога времето ти се струва по-жестоко от палача.
Плесента от стените пропълзя и в мислите му. Искрицата надежда се задушаваше в мократа плесен, отчаянието вземаше връх, късаше нервите му. Отворът в стената се ухили, заприлича на главата на Медуза, лъчите светлина се превърнаха в змии. Чудовището ставаше все по-голямо, приближаваше се, змиите съскаха. Фабий обезумя от страх. Риташе стените, удряше с юмруци квадратните камъни, по които се стичаше зелената вода, крещеше.
428
430
431