— Сине! — пресипнало изрече Скавър и нищо повече не можа да добави.
— Е, това е, татко. Комедия е нашият живот… — Престорено веселият глас на Фабий секна. — Само едно ме терзае. Че тази своя роля трябва да я играя пред зверове, които възторжено ще ми ръкопляскат. Тръгвай си, татко! — Прегърна го и го целуна. — Поздрави Квирина. Целуни я от мен. Кажи й да не плаче. Да не плаче! Поздрави я. И Балб поздрави. И всички приятели. Тръгвай си вече! Тръгвай!
Старият рибар мина през ниската врата, направи няколко крачки — те отекваха твърдо и уверено, но изведнъж се опря о стената, нямаше сили да продължи. Камилий затвори вратата на килията и поведе Скавър през черния коридор, осветен от кадящите, затъкнати в стените факли, към изхода на затвора.
Фабий се отпусна на сламата, до него стоеше глиненото шише с вино. Също като онова, в което Квирина му бе донесла вино при пясъчните дюни край Остия.
Милваше грапавата съдина… и тя сякаш беше вълшебна, таванът на килията се разтвори, отново го лъхна топлата вечер в Остия, с хилядите жълти очи на звездите, и лицето му грейна усмихнато към небето. Някъде отдалече долиташе шум — това е морето, това е морето, приглушеният смях на Квирина пари, пари и дъхът й, парят, изгарят го устните й и пръстите му се заравят в нейната черна грива, пясъчната дюна е мека, люшкащо се легло… свят му се вие… пропада…
Морето не престава да бучи, времето лети, разбушуваната кръв се успокоява, да отплуваме някъде далече, мила моя, на Острова на щастието, нашият дом, нашият дом, нашият дом…
Шишето издрънча в стената, разлетя се на късчета. Едно остро късче охлади дланта му. Килията се затвори и по стената потече зелена плесен. Отворът над него започна да аленее от залязващото слънце.
Народът се тълпеше около Мамертинския затвор, плътно обкръжен от кордони войска. Хората се спираха, жестикулираха, говореха високо или си шепнеха. Преторианските патрули едва си пробиваха път в тълпата. Млад военен трибун, сенаторско синче, стегнато в лъскава броня, извика:
— Не се спирай! Преминавай! Не стой! Или ще заповядам да ви разпръснат!
— Я си запуши устата, палячо!
— Кой каза това? — изписка трибунчето.
— Ха-ха-ха! Познай де!
Лъскавата броня издава заповеди, които разсмиват тълпата. Преторианците изтласкват с копия купчината хора пред себе си, но зад гърбовете им мигом израства жива стена. По-добре да се отдръпнат, по-добре да се махнат оттук; младото трибунче търси защита сред преторианския кордон; нарежда на барабанчиците да заглушат виковете на тълпата. Но барабаненето само раздразва хората:
— Пуснете Фабий Скавър!
Виковете се засилват. Преторианците уплашено оглеждат човешкия поток.
Скавър се промъква през тълпата към стъпалата на храма на Конкордия432. Квирина го зърва и с усилия стига до него. Той я хваща за ръка и я повлича към стъпалата. Сяда тежко до Балб.
Тя не откъсва очи от устата му:
— Говори, за бога, най-после! Какво каза? Говори по-бързо!
Старецът прижумява. Иска да си представи своето чедо, да продължи за себе си миговете, в които бяха заедно. И заеквайки, започва да разказва.
Квирина поглъща жадно неговите бавно отронващи се думи, взира се в израза на лицето му, иска да проникне под притворените му клепачи и цяла разтреперана, повтаря: „Говори! Говори!“
— Питаше за теб, Квирина. Праща ти поздрави. И на теб, Балб.
Хълцането на девойката разкъсва сърцето му.
— Не плачи! Да знаеш само колко е смел…
Скавър изтрива с длан пресъхналите си устни:
— Тупна ме по рамото и каза, че комедия бил нашият живот…
Квирина ясно чуваше гласа на Фабий. Отново я разтърси плач.
Скавър също чуваше смеха на сина си — престорен, нервен. И този смях го мъчеше. Не знаеше как да притъпи мъката си, какво да стори, за да не заплаче на глас. Подсмръкна няколко пъти, буца заседна в гърлото му.
— И знаете ли още какво стана? — понижи той глас. — Оня центурион, Камилий, дето дойде тогава за Фабий в Остия и днеска ме пусна при него, му донесе вино! На очите си да не повярваш! Едно хубаво глинено шише, ей толкоз голямо, пълно с вино.
— Виж ти! — възкликна Балб. — Значи, и вино им дават там!
Квирина си спомни за глиненото шише: „Аз го забравих тогава в пясъка край Остия. — Тя слушаше шума около себе си. Това бе тълпата, която се движеше също като дюните. И шумеше. — Също като морето, с хиляди гласове, а пясъкът — мек и топъл, небето и морето, обсипани с жълтите точки на звездите, и аз бях тази вечер щастлива както никога в живота си… Гореща вечер… А днес е душно, едва се диша, и такава тежест притиска гърдите, така съхне гърлото. Слънцето вече залязва. Скрива се…“