Тя се обърна към Скавър с изплакани очи:
— И какво друго каза?
Старецът погледна към залязващото слънце, затвори очи и през стиснатите му устни едва се чуваха думите:
— … да си боядисам новата лодка синя. — После притегли Квирина до себе си и нежно, колкото умееше, я целуна по устата. Искаше да й каже, че тази целувка й изпраща Фабий на прощаване, но не му се обърна езикът. Тя го разбра. Пребледня, оброни глава на коленете си, покри очи е малките си длани.
— Абе колко пъти му се е разминавало на осъдения в последния момент… — каза Балб.
Квирина вдигна към него зачервени очи. Тяхната чернота беше помътняла, това не бяха вече онези сияещи очи, угаснали бяха пламъчетата в тях. Но сега отново грейнаха, момичето отчаяно се хвана за сламката надежда.
— Стават такива работи. Веднъж на самия ешафод замениха смъртната присъда с изгнание. Аз бях там. Човек никога не знае какво може да му се случи.
Квирина едва дишаше.
— Всичко е възможно — тихичко продължи Балб. — Нали го знаеш какъв е бърз Калигула в тия работи? Привечер нещо се шушне, а през нощта робите вече влачат трупа от Мамертин към Тибър. Не е ли така? А ето сега — вече цели три дни нищо не прави?
— Да, така е — въздъхна девойката.
Балб кашляше, задавяше се от това, което говореше, целият трепереше от своята добронамерена лъжа, но продължаваше:
— Колебае се. Това само по себе си е вече добро знамение.
Сърцето на момичето се мяташе между неизмеримата мъка и зрънцето надежда: веднъж вече го бяха водили с вързани ръце при императора, а той го пусна. Фабий е роден под щастлива звезда, винаги е имал късмет. Дано и сега, ах, дано и сега!
Центурионът Камилий изскочи от вратата на Мамертинския затвор. Проби кордона преторианци, потъна в хорската навалица, търсеше някого, питаше за някого. Дали за Скавър? За бащата на Фабий? Да. Ей там е, на стъпалата на храма на Конкордия.
Той седеше там с Квирина и Балб, хората от деликатност ги бяха оставили насаме, преди да видят любимата глава сред локва кръв.
Центурионът зърна стария рибар и се поколеба. О богове, понякога е по-трудно да направиш една крачка на Форума, отколкото да минеш през куп трупове на бойното поле. Вървеше бавно, едва движеше крака. Спря се пред Скавър. Той го погледна неразбиращо. Камилий беше забол очи в земята.
— Може да не чакаш повече, дядо…
Рибарят учудено се взря в него. И гласът му изхърка:
— Какво? Какво казваш? Пуснаха ли го?
Думите заседнаха в гърлото на центуриона. Очите му шареха настрани. Как да му каже, че Фабий не можа да избяга от съдбата си? Че шишето вино, което му беше занесъл, е счупено и на едно от парчетата засъхва неговата кръв… Той погледна Скавър в очите:
— Не го пуснаха. Самоуби се.
Квирина чу това. Обля я ледена вълна. Впи пръсти в лицето си. Не се помръдна, не продума. Скавър бавно, несигурно се изправи и едва изрече:
— Ти… можеш ли да ми… го дадеш… после?
Камилий се отдръпна:
— Не искай невъзможното, дядо. Нямам представа какво ще наредят да направим с трупа.
Скавър постоя малко, отпуснал безсилно ръце, после хвана девойката за ръка:
— Хайде да си вървим.
Поведе я като дете. Балб пристъпваше след тях. Вървяха през Велабъра. Дюкянчетата бяха празни, безлюдни. Само бездомни кучета се скитаха край тях и душеха за отпадъци. Минаха през моста на Емилий, полупресъхналият Тибър бавно течеше на юг — жълт като месинг, блатата воняха; после поеха покрай императорските винени складове; и тук беше безлюдно, само по бунищата си играеха голи деца — с големи глави, подути коремчета и тънки крачета — и мъкнеха насам-натам мръсни котки, вдигаха врява.
Квирина крачеше машинално, с широко отворени, но невиждащи очи, не плачеше, не мислеше, не чувствуваше нищо. Влязоха в дворчето на Балб, Квиринините цветя в лехите, покрай плета вехнеха. Тя изтръгна ръката си от голямата длан на Скавър и влезе в къщи.
Мъжете безпомощно останаха навън. Старият рибар оглеждаше небето, което на запад вече аленееше, а на изток от тъмносиньо преливаше в сивкаво.
— Я ни приготви нещо за вечеря — каза Балб на Квирина, като надникна в открехнатата врата.
Вътре беше тихо.
Балб отведе Скавър по-далечко от вратата и го накара да седне на пейката под старата маслина, единственото дръвче в дворчето. И му прошепна:
— Какво ще стане сега с нашето момиче? Той й беше всичко на този свят. Живееше заради него и заради тяхното театро… Другите ги изпращат в изгнание за година. Ами тя? Кажи де!
Скавър оглеждаше дворчето, като че ли нещо търсеше, и мълчеше. Мислеше за сина си. Дори трупа му не ще може да погребе. През нощта ще го хвърлят в Тибър. Днес има пълнолуние. Нощта ще бъде светла. Ако почака с лодката някъде по течението под Тестаций, може и да го улови. Водата е намаляла.