Откъм къщата не се чуваше никакъв шум. Над главите им изписука и се размърда дроздът в окачената на маслината клетка. Балб стана, свали клетката.
— Отивам да видя какво прави.
Квирина седеше на столче в ъгъла, опряла лакти на колене, а лицето — на дланите си.
— На̀ ти дрозда в стаичката, искаш ли? — тихо каза той.
Тя не отвори очи, не се помръдна, не отговори. Балб запристъпя от крак на крак.
— Няма ли да ни дадеш нещо да хапнем?
Мълчеше. Балб излезе, окачи отново клетката на маслиненото дърво, отиде за вода от кладенеца и се зае да полива Квиринините цветя. Девойката стана и тръгна механично към мазето за мляко. Балб я следеше с печален поглед. Вървеше бавно, нямаше и помен от бързите й движения, нещо я спъваше. Когато се връщаше, тя каза:
— Нямаме друго освен хляб и мляко.
— Нищо, предостатъчно е — тутакси я успокои Балб. — Чудесна вечеря.
Тя раздели млякото в три канчета, наряза хляба и изнесе яденето на двора. Вечеряха под маслиненото дърво.
— На мен си наляла много мляко, а на себе си почти нищо ядосваше се Балб и искаше да й отсипе. Квирина дръпна канчето си. Балб изля млякото на земята. Измърмори:
— Видя ля какво стана! Без друго е малко, а отиде в земята.
Ще отиде в земята, ах, не, няма да отиде в земята, помисли си Квирина; същото си мислеше и старецът — ще му даде ли реката тялото на сина му?
Вестта за самоубийството на Фабий се пръсна мигновено. Хората се връщаха от Форума в своя квартал отвъд Тибър. Но не отиваха по домовете си, а на тълпи се отправяха към Скавър. Знаеха, че ще го намерят при Балб. Отдалече го зърнаха на дворчето.
Спираха нерешително край портичката, после плахо, бавно влизаха и прегръщаха бащата на Фабий. Жените пристъпваха и ниско скланяха глава. Дворчето се напълни с хора, които мълчаливо, без да издадат звук, триеха с опакото на дланта сълзите си и не вдигаха взор.
Скавър се опомни, прекара ръка по брадясалото си лице и каза:
— Така е по-добре… Добре е направил. Защо да доставя удоволствие на враговете си.
Хората кимаха с глава, разнесе се шепот на съгласие, но никой не мръдна от мястото си; продължаваха да стоят упорито, докато се стъмни, стояха мълчаливо, сякаш бдяха край мъртвия.
Пред кръчмата „Разногледият бик“ чакаше висока двуколка с нарисувани върху страничните й дъски ярки актьорски маски. Но черната кобилка днес не беше нагиздена с такъми от лъскави пайети, нито пък имаше на главата си кичур пера от розово фламинго.
Артистите бързо товареха вещите си. По мръкнало, веднага след самоубийството на Фабий, преторианците доведоха изгнаниците тук и настояваха, както беше заповедта, незабавно, още през нощта, да напуснат Рим, Ганио почерпи хубаво преторианците и това помогна да се отложи тръгването до заранта. Артистите прекараха цялата нощ в мълчаливо бдение. Волумния дълго, безутешно плака. Не защото отново ще тръгнат в изгнание, а защото Фабий няма да бъде с тях.
Волумния и Грав подреждат багажа в двуколката, а останалите им помагат в пренасянето. Преторианската чета ги зяпа, командирът им стои разкрачен, плющи във въздуха с късия си бич и ги подканя да побързат:
— Дяволите да ви вземат, какво се мотаете? Вече трябваше да ви няма тука!
— Не плямпай много, плашило! — мърмори Волумния.
— Ето, последната торба — казва Муран.
— Качвай се! Потегляй! — вика центурионът.
Волумния не се интересува от командите му. Тя се обръща към останалите:
— Абе, хора, ами Квирина?
— Тя не е осъдена, може да си остане в Рим — подхвърля Памфила, дошла да се прости с трупата.
Волумния й мята зъл поглед:
— Не можем да я оставим самичка.
— Ще я вземем с нас — казва Мнестер. — Способно момиче е, много нещо научи, а като се натовари с работа, по-лесно ще понася мъката си.
— С нас ще й бъде по-леко — обажда се Грав.
— Ще се отбием да я вземем — казва Лукрин, но центурионът, който чува разговора, се развиква:
— Никакви отбивания! Направо към Есквилинската порта и вън от Рим!
Договориха се Мнестер да отиде за Квирина и да ги настигнат при Есквилинската порта.
Квирина изми и подреди по навик канчетата, запали светилника и както винаги се приготви да кърпи дрехите.
Скавър стана.
— Накъде? — запита го Балб.
— В къщи — отговори той, но си мислеше за реката.
— Няма ли да е по-добре днес да останеш тук?