Тиберий слушаше, внимателно следеше речта на сановника, но изведнъж го прекъсна.
— Кой ти внуши това, Макрон? Или ти сам го измисли?
Макрон се смути. Той не можеше да назове сенаторите-монополисти, които му обещаха огромна сума, ако убеди императора в необходимостта от военен поход отвъд Дунава. Изтри мокрото си чело и отклони отговора:
— Несправедливо ме подозираш, мой най-светли господарю. Аз само ти съобщавам новините, които донесе пратеникът от Лаурикум105 и които сенатът ти предлага да прецениш. Този път не става дума за обикновена погранична схватка. Прилича на война…
— Война! — Думата и строгият императорски поглед пронизаха Макрон. Тиберий каза: — А легионите на Дунава какво правят, спят ли? Защо легатите не се разберат за съвместно действие? Сега имат подкрепата на новобранците. — Императорският глас доби иронично-метален оттенък: — Или заради няколкостотин наежили се варвари трябва да изпратя на север всички легиони от Ефрат и Египет? Или пък — добре ме чуй! — или пък римските легиони се състоят от страхливци, та петдесет хиляди тежковъоръжени войници треперят пред няколко банди въшливи диваци!?
Императорът се спря пред Макрон. Префектът подскочи и застана мирно пред главнокомандуващия. Показалецът на Тиберий чукаше по люспестата му броня.
— Ти, Невий, лично отговаряш за това, че до един месец по Дунава всичко ще се успокои, без да изпратим там нито една кохорта. Нашите легиони не бива да прекрачват Дунава, ясно ли ти е? Аз добре познавам тези места и не искам да повтарям случая с Вар, който безсмислено погреба в Тевтобургската гора три великолепни легиона. Кой командува рейнския и дунавския легион?
— Марцел, Силвий Кота, Меливора и Ланциан. Новобранците командува Путерий.
— Ще продиктувам заповед, която веднага ще изпратиш на север. За командир на всички крайдунавски легиони назначавам Ланциан. Армията ще защищава нашата територия, без да направи нито крачка извън нея. Не бива да се поддава на провокации.
— Но… господарю милостиви… ако все пак минем оттатък… Рим би спечелил нова провинция… — осмели се Макрон.
Императорът го прободе с поглед:
— Какво ти е нужно на теб в тази пустош отвъд Дунава? Вълци, мечки и бизони? Каква полза ще има Рим от тези блата и непроходими вековни гори? Или имаш намерение да станеш проконсул106 на нова провинция?
Макрон мълчеше.
Императорът плесна ръце. След малко той вече диктуваше на писаря заповед до легатите край Дунава. После — отговора до сената:
„Уважаеми отци! Вие ме помолихте да изкажа мнението си за вашите предложения, които ми предаде Невий Макрон. Дълбоко уважавам вашите съвети, patres conscripti107, но като не преставам да мисля за благото на отечеството и като изхождам от натрупания опит, съжалявам, че не мога да бъда единодушен с вас по тези въпроси.“
Учтивата форма на писмото не попречи на отказа. Макрон хапеше устни. Проигра двойно. Губи поне милион, който щеше да получи, ако бе прокарал войната. Дявол да го вземе! Резецът скриптеше. Капките с монотонен плясък падаха в малкия басейн.
„… и затова patres illustrissimi108, не смятам за правилно да се изсмукват провинциите чрез увеличаване на данъците. В това отношение аз се старая да гледам напред като добър стопанин. Рим е вечен и ние трябва да му осигурим за векове напред постоянни, ритмични доходи от подчинените провинции.
По отношение нападенията на германските племена нареждам следното: нашите крайдунавски легиони да възстановят спокойствието в най-кратко време. Познавам от личен опит негостоприемните и коварни земи отвъд Дунава. Нова провинция на тази територия няма да бъде придобивка, а бреме за Рим. И най-главното: не искам нито капка римска кръв да се пролива излишно. Нито един от вас, уважаеми отци, не искам да ме обвини в това, че аз, поради нечия необмислена прищявка, изпращам на смърт нашите войници. Римският мир трябва да бъде запазен за дълго!“
Императорът крачеше из стаята, от време на време се спираше и заглеждаше съсредоточено в стената, търсейки точния израз.
През цялото това време Нерва седеше неподвижно. Ето го отново другото лице на Тиберий! Лицето на великия стратег, воин, който не рискува живота на своите войници. Как се ободри, просто се подмлади, мислеше си Нерва. Сякаш изведнъж от него се смъкна бремето на годините. Каква огромна сила има този старик, който решава съдбините на света! Той притежава всички качества, които правят от човека властелин: тактика, стопански усет, мъдрост, твърдост. Липсва му само едно качество, което прави монарха любим владетел — той не обича народа си.
107