Най-после се обединиха двете най-могъщи сили на империята. Настъпва златният век!
Не за Рим, а за римските магнати.
Тяхното хитро злато ще укроти марионетката на трона и ще си го водят за носа, както си искат.
Винаги набожните сенатори с благодарност вдигнаха очи към сияещото божество над тях. Но не виждаха прелестната богиня на любовта, а метала, от който бе направена.
— Тази златна Венера е твоя, мой императоре! — извика Авиола. — Това е моята малка изненада, която ти обещах!
Императорът му благодари с усмивка. И продължи:
— Но както на вас, така и на мен Рим ми е по-скъп от всичко! Веднага ще ви потвърдя това: няма да напусна Вечния град! Ще остана с вас, драги мои!
Сенаторите пребледняха. Изтръпнаха. Вкамениха се. Не знаеха какво да предприемат.
— И аз, както моят прадядо, божественият Октавиан Август, за когото ни припомни ти, мили Авиола, ще остана в Рим. Оттук ще ръководя военните действия. Но кого да изберем за главнокомандуващ войските? — Той погледна към Херея и продължи да говори сякаш на себе си, но на глас: — Херея вече не е способен за такова нещо. Старее. Не би могъл и до Дунава да дотътри своите немощни кости.
Сенаторите злорадо погледнаха стария почтен служител. Наслаждаваха се на унижението му. Херея пребледня, затвори очи и нищо не каза. Беше свикнал с обидите на императора, но тази го засегна най-болезнено. За нищо негоден, побелял ветеран, който може само като беззъбо куче да пази вратата на господаря си!
С блуждаещ поглед, сякаш размисляше, Калигула оглеждаше присъствуващите. Сенаторите следяха напрегнато всяко негово движение.
Херея не можеше да се опомни от нанесената му обида. С какво е заслужил това? Ако Германик беше жив, такова нещо не би могло да се случи. Старият почтен воин си спомни миналото. Германик го уважаваше. Когато умираше, той му повери сина си Гай Цезар. Германик се ползуваше с доверието и уважението на своите войници. Беше им като брат. Колко различен е Калигула! Той е обкръжен от глутница хиени. И тази глутница управлява Рим!
Императорът спря погледа си на Луций. И провъзгласи тържествено:
— За главнокомандуващ войските на север назначавам Луций Геминий Курион!
Луций трепна, неволно изпъна снага. Най-после!
— Благодаря! Благодаря, мой цезаре! Ще оправдая доверието ти!
Калигула наблюдаваше сияещото лице на Луций. В ъгълчетата на очите му леко трепна ирония. „Ще го оправдаеш, знам. Дори ще направиш повече, отколкото искам от теб. Ти си по-тщеславен и от Юлий Цезар. Мечтаеш за триумф. Мечтаеш за моя трон! След победата на Дунав ще поведеш легионите срещу мен. Не бързай толкова, драги мой! Моят план е по-друг: може да победиш, може да унищожиш варварите и дори нови провинции да завладееш, но… в Рим няма да се върнеш! Ще намеря подходящ човек, който ще върви редом с теб и в нужния момент ще те изпрати в ада при твоите прадеди…“
Императорът се обърна към сенаторите:
— Съгласни ли сте с мен, приятели?
Сенаторите наскачаха, вдигнаха високо ръце, възхваляваха императора, ликуваха, трябваше да ликуват, макар че намеренията им се изпълниха наполовина: спечелиха военните доставки, обезпечиха си ново злато, но императорът, този дамоклев меч над главите им, оставаше в Рим.
Калигула изпита задоволство. Въпросът с Луций бе разрешен. И тези хитреци тук надхитри. Жалко, че също така наполовина: те ще напълнят догоре хазната му със злато и ще му бъдат пред очите. Но винаги ще се страхува от тяхната злонамереност.
Така бе постигнато примирие между двата хищни звяра, изгодно и за двете страни, опасно и за двете страни, защото нито едната, нито другата знаеше деня и часа на разплатата.
Кой — кого?
Макар двете страни да се ненавиждат смъртно, една без друга не могат да съществуват. И те, и той са в опасност: народът, беднотията, робите, варварите.
Те са като скачени съдове. Всеки за всекиго е враг. Никой никому не вярва, всеки всекиго ненавижда, но трябва да вървят заедно, друг изход няма, трябва заедно да теглят колата. А подире им пъпли сянката — страхът. Хищниците взаимно се унищожават; единият гризе гърлото на другия, но в същото време върху него се мята трети.
Кой — кого?
— Да отлеем вино за Марс! — извика Пизон. — Дано се осъществят нашите планове!
— Да отлеем за императора! — извика Авиола. — Той е нашият Марс!
— Слава на безсмъртния!
— Вечна слава на империята!
— Вечна! Вечна!
Тази велика дума ги накара да си спомнят за нещо друго, по-обикновено, но не по-маловажно: днешният ден! Какво ни интересува вечността?!