Какво ще спечели с това? Какво може да си купи с това? Навярно нищо, мой благородни господарю. Само ние, босяците и скитниците, които живеем отвъд Тибър, които не търгуваме с чувствата си, ние ще обеднеем. Ние обичахме от все сърце този, артист, разбирате ли, благородни господарю?
И затова днес плюем на своята нищожна печалба: аз няма да метна мрежата, ще привържа лодката си за брега, аз ще захвърля юздите, аз ще затворя бакалницата, аз ще оставя пещта да загасне, аз ще ритна обущарските конци и столчето в ъгъла… и всички ще идем да изразим уважението си към Фабий, когато го поведат на смърт. Дано, като усети около себе си хората, които обичаше, станат по-леки последните му минути.
Ние ще си спомняме за този човек. Ако не беше той, нямаше да ви опознаем така добре вас, благородни стълбове на Рим, от сенаторските шкембета до теб, жрецо, за когото се трепем денонощно…
Носилката на великия жрец се люшка между вълните на разбунтуваното човешко море, което бушува под Капитола.
Понтифексът надниква през прозорчето, вижда само враждебни и мрачни погледи, затваря очи, изтръпва от страх. Никога хората не са го гледали така. Какво е това в очите им? Великият жрец се изпотява. Вълнената плетеница на главата му започва да го пари. Неговото спокойствие, неговата самоувереност и сигурност се разколебават от вълните, които се мятат около носилката, и ако тези вълни го грабнат — о, Юпитер всеблаги и всесилни, спаси своя слуга!
На Форума народът се разля нашироко, за да стигне до затвора от различни страни. Лектиката затъна в тълпата. Понтифексът свали бързо плетеницата си, белега на неговия сан, и излезе от носилката. Само дразни тази обезумяла сган със своята разкошна лектика.
Големият форум. Бяла и златна красота. Бял мрамор и жълт метал под лазурния небосвод, свръхчовешка красота за представите на човека. Гора от статуи по цоклите и колоните, прелестни мраморни мъже и жени, преоблечени като богове. Сред вълшебството на гръцкото изкуство и дух се пъчи трезвият римлянин със своята власт и надменност: всичко това е мое!
— Всичко това е мое! — раздаде се писклив глас. На трибуната стои дрипав арделион и размахва ръце. — Всичко това е наше, на римските граждани! — вика екзалтирано подкупеният блюдолизец. — Тези прекрасни храмове, бани, циркове, театри, арени, базилики, всичко това е наше… защото нашият любим император се грижи еднакво за всички римски граждани…
Не му дадоха дълго да говори. Изчезна като подкосен в тълпата.
Рим, златният център на света, огромният многоъгълен кристал, сияе в залязващото слънце. Ясното лице на града е красиво както винаги. Но щом види, че падне главата на неговия син, може би край очите му ще се появи малка, едва забележима бръчка.
Императорът и свитата му се качваха в лектиките си.
Калигула забеляза, че Херея е разстроен. Сигурно много е засегнал стария човек. За да позаглади обидата, той го покани в своята лектика. Императорът беше в добро настроение. Неговият хрипав, капризно истеричен смях ехтеше наоколо: след миг ще види как по Форума се търкаля главата на бунтаря Фабий.
Императорската процесия се приближаваше към хълма Публиций, сви надясно край храма на Луната и се натъкна на групички хора, които идваха откъм Големия форум. Това беше странно. Днес можеше да се очаква, че всичко живо ще върви само в една посока — към Форума. Калигула спусна пурпурната завеска и надникна през пролуката. Хората изглеждаха свирепо гневни. Щом видяха лектиката му — развикаха се, но поради тропота на преторианските коне императорът не можа да чуе точно какво казват. Но сигурно не бяха ласкави думи. Хората извикаха нещо, вдигнаха заканително юмруци и изчезнаха. Само вигилската стража, наредена в плътен кордон по пътя, отдаваше чест на императорската лектика.
При храма на Херкулес процесията спря. В носилката на императора проникнаха гневни гласове. Херея надникна навън. Измежду преторианците излезе центурион, приближи се до Херея и нещо му зашепна. Херея погледна към статуите на Цезар, Август и Тиберий, които стояха пред храма. Четвъртият пиедестал беше празен. Пряко пътя лежеше бял труп, встрани се валяше главата на статуята, омазана с кал и лайна.
— Какво има? — попита императорът през прозорчето.
Мраморната, обезобразена Калигулова глава го гледаше с невиждащи очи.