Макрон се поклони и взе писмата, върху които засъхваше императорският печат. Тиберий седна.
— С това преждевременно връщане на сирийския легион ти се престара, Невий. Можеха да си спестят опасното пътуване при „затворено“ море. Засега легионът ще остане в Рим. Кой го командува?
— Легат Вителий. Но ти неотдавна подписа неговото назначение за прокуратор на Юдея. Замества го военният трибун Луций Курион, синът на сенатора Геминий Курион. — Макрон погледна крадешком към императора и се осмели: — Този млад човек отлично се изяви. Вителий го хвали. Затова мисля, че би трябвало да бъде награден…
Императорът вдигна вежди. „Прав съм бил. Макрон се грижи за Курион. За републиканеца. Какво ли е получил за това?! Глупости. Аз познавам Сервий Курион. Той не подкупва.
… Това бе отдавна. На прием при Август. И двамата бяхме млади, Сервий може би десетина години по-млад от мен… Как ратуваше за република! Как страстно защищаваше нейните принципи! Той ми импонираше. Не се страхуваше да говори това, което мисли. Всички тогава вземаха думите му за младежко лекомислие и се подсмихваха на увлечението му. Уважавах го заради неговата прямота. Желаех да ми бъде приятел. Но сега? Сигурно ме ненавижда. А може би се и надява, че Рим след смъртта ми отново ще стане република… Наивник! Стига да поискам и неговата глава… Не, това би било грешка. И за палача трябва да се подбира жертвата. Дали познава поезията на Архилох? — Императорът иронично се усмихна: — «… да трака зъби като пес с лице върху земята, без капка силица, прострян на оня бряг скалист до морските вълни. Тъй да го видя бих желал…» Ако знае тези стихове, сигурно си ги казва всеки ден като молитва.“
Макрон почтително мълчеше и не прекъсваше размислите на императора.
Тиберий се отърси от спомените си. Погледна префекта. „Да наградя Курион? Сина на моя враг?“ Нещо в погледа на Макрон го изненада. И изведнъж разбра. Дори се възхити от този говедар. Я виж ти! Та той не е само способен воин и организатор, но и ловък дипломат. Вече знаеше какво цели Макрон с това предложение… Да разбие семейството на опозиционера. Да подкупи сина с почести и да го опълчи срещу бащата. Кимна одобрително глава.
— Способните синове на Рим трябва да се награждават според заслугите, независимо от произхода им… Постарай се Луций Курион да получи златен венец в сената за заслугите си пред отечеството. А после ще видим какво ще правим с него.
Макрон доволно се размърда. След това извади изпод бронята си един свитък и го подаде на императора.
— Още нещо, мой господарю. Дреболия. Твоят подпис.
Нерва се досети: смъртна присъда. Толкова много вече беше ги виждал тук! Призля му. Изправи се като насън.
Императорът прекъсна четенето и го погледна:
— Отиваш ли си, приятелю?
Чужд глас, сякаш това не беше Нерва, отвърна:
— Извини ме, Тиберий. Стана ми лошо. Ще ида да си полегна.
— Иди, Кокцей — каза императорът меко, — нека Харикъл ти приготви лекарството.
Нерва излизаше с бавна, неуверена крачка.
Макрон мушна под бронята подписаната присъда и продължи да говори. Императорът внимателно следеше неговите изброявания: за колко души има доноси този месец, колко са екзекутирани и кой се е самоубил, за да се спаси от секирата на палача и да запази имуществото за наследниците си. Тиберий винаги старателно проверяваше дали съдът наказва действителния виновник, или някой посяга към гърлото на друг от лична злоба, от користни подбуди.
Макрон говореше бързо, сипеше новините, без да си поема дъх. Завърши.
— Това ли е всичко? — попита императорът.
— Всичко, мой най-благородни…
— Наистина ли всичко?
Макрон се обезпокои. Той действително бе премълчал нещо, затова се пообърка, но уверен, че императорът не може да го знае, каза:
— Всичко, императоре.
Тиберий го прониза с поглед:
— А какво стана с Арунций?
Макрон се вцепени. От уплаха не можа дума да продума; разбра, че и той, дясната ръка на императора, е следен! Жилите му набъбнаха, стисна зъби, опитвайки се с всички сили да се овладее:
— Ах, да. Извини ме, мой императоре. Забравих. Арунций се самоуби…
Императорът изпита желание да смаже на пода самоуверения префект.
— Арунций. Твоят бивш съперник и враг! — Гласът на императора стана рязък. — Но обвинението засягаше по-скоро Албуцила, отколкото любовниците й. Така че нямаше причини Арунций толкова да бърза за ада!
— О, не… мой императоре, имаше причини…
— Знам ги аз тези причини — отсече Тиберий. — Ти сам си разпитвал свидетелите. Сам си присъствувал при мъченията на робите. Защо не ми каза това?