— С такава глупост да безпокоя императора? — заекваше от изненада Макрон.
— Глупост? Че заради своята стара ненавист срещу Арунций си изпратил в гроба петима души — това било глупост? Това е злоупотреба с властта, негоднико!
Огромният мъж се свлече на колене пред, старика.
— Не, не, мой най-благородни… не е така… Арунций е одобрявал подготвения заговор срещу тебе, за който съпругът на Албуцила ни съобщи… Искал е да организира нов заговор… той беше не мой, а твой враг, императоре…
— Седни там! — намръщи се Тиберий. — Ненавиждам това пълзене на колене.
Тиберий знае, че Макрон лъже. С удоволствие би наредил да го хвърлят от скалата в морето. Но после? „Не, не. Въпреки своята ненавист и отмъстителност, Макрон е умна глава. Той е способен държавник и воин. Любимец на войниците. Всички до един стоят зад него. Умее да ръководи и да мълчи. Не би трябвало да понасям своеволията му, които струват живота на хората, но той ми е нужен, както и аз съм му нужен.“
Със своята селска интуиция Макрон почувствува, че бурята преминава. Гледаше покорно и печално, доказвайки безграничната си преданост на императора.
— От днес нататък ще ми съобщаваш всяко дело, преди да се разглежда в съда — каза императорът хладно. — Свободен си.
Макрон несръчно се поклони, потта на челото му изстина. „Значи, ще ме следи! Ами сега?“
Той вървеше по дългия коридор, вървеше бавно, тежко. Ами сега?
Ехото отброяваше крачките му.
Да умре…
След като Макрон си отиде, императорът излезе на балкона. Вихрушката бе отминала, небето тъмнееше, морето продължаваше да бушува. Императорът се уви по-плътно в наметалото. Долу, на двора, робите доведоха коня на Макрон. Няма да слезе по стръмния път; ще отиде към голямото пристанище, където е по-безопасно. Копитата нетърпеливо удряха о камъните. Макрон се метна на коня, робите отвориха вратата и конят с ездача изчезна в мъглата.
Императорът гледаше подир него. Отива в Рим. Рим е далеко. Далечен и красив. Недостъпен, пълен с отрова и кинжали.
Тиберий се обърна и влезе вътре. Погледна недокоснатата чаша на Нерва. Тежестта на самотата го похлупи. Господарят на света беше безпомощен срещу самотата.
9
Порта Капена109 бе задръстена от коли и хора.
Талига на две високи колела, впрегната в муле, стара, раздрънкана таратайка, готова всеки миг да се разпадне, изскрибуца до градските врати, смеси се с останалите коли, които стражата преглеждаше и една по една пускаше в Рим. Талигата бе натоварена с няколко големи вързопа, върху които седеше жена, а край нея влачеха крака трима мъже. Те бяха облечени като всички други — със сиви наметала и сукнени плебейски шапки на глава. И въпреки това търговците, клиентите и стражата край портата познаха артистите. И се вдигна страшна врява:
— Фабий Скавър! Salve, братле! Най-после пак в Рим! Тю, колко време те нямаше! Здравей, Фабий! А, ето го и нашия Шишко! Лукрин! Абе това изгнание не ти ли смъкна шкембето? Че то два пъти по-голямо е станало! А-а-а, Волумния! Красавице! Това се казва прелест, братлета! Ave, Грав! Скърцат ли ти кокалите? Какво имаш под наметалото, Фабий? Я гледай, маймунка! Как се пули само! А в Сицилия как я карахте? Мъчно ли ви беше за нас? И на нас ни беше мъчно. Кога почвате да играете? И какво? Какво?
Артистите пробутаха талигата през портата, повървяха още малко заедно и на кръстопътя се разделиха. Фабий сви наляво, към къщи. Останалите поеха с багажа към Субура, където приятелят на Волумния, Ганио, имаше кръчма — „Разногледият бик“. Там се надяваха на хубаво хапваме, а Волумния — и на един здрав бой, с който Ганио я посрещаше след всяко завръщане, за да се прочисти въздухът между тях от взаимните им грехове. Малко едностранчиво решение, но Волумния твърдеше, че иначе нещо би й липсвало.
Тръгна и Фабий. Но не по главната улица край цирка, а по безлюдната пътечка, която опасваше Авентин110. Маймунката Симка, мил подарък от капитан Харнакс, надничаше изпод наметалото му и въртеше очички на всички страни. „Аха — каза й Фабий, — ти, малката, още не си била в Рим. Гледай го сега! Осмото чудо на света е нашият Вечен град! Виждаш ли зад нас, на хълма, тези прекрасни дворци сред градините? Там живеят сити и пресити хора. Там живее също така, това ти казвам под секрет, моят доброжелател Авиола, който благоволи да ме изпрати на целогодишна почивка. Какво ще кажеш? Да му го върна ли? Спокойно, моя миличка, спокойно. Можеш да бъдеш сигурна, че няма да му се размине. А виждаш ли там долу Големия цирк? Там се състезаваха биги и квадриги111, там се биеха гладиатори с гладиатори или с лъвове, докато кръвта им шурваше на потоци, но старият господар от Капри ни забрани тези зрелища. Той отдалече не ги вижда, защо пък ние да ги гледаме? Напразно будели кръвожадни мисли! Никакви игри, римски народе!… Погледни сега нагоре вдясно, над цирка. Това е Палатин. Чак тук мирише на лавър112, нали? На хълма живееха майката на нашия император — Ливия, и самият Тиберий, преди да му станем толкова противни, та чак на Капри да избяга. Ох, да стигнем най-сетне у дома! При татко. Хайде — леви, леви! Защо се криеш? От рева ли? Няма страшно. Сега сме на Говеждия пазар. Що народ, Симке, а? Тук живеят месарите и търговците на добитък. Ще ти прочета какво пише над входовете на домовете им: «Бъди благословена, печалбо!», «Печалбата е радост!», «Тук живее благополучието»… И така е навсякъде в Рим, това са то римляните! Вдясно е храмът на бог Портун, който пази тибърското пристанище, а онзи там мъничък храм вляво е на Фортуна. Хубав е, нали? Би трябвало да купя агънце и да принеса жертва на богинята по случай щастливото ми завръщаше. Така, се полага. Но каква полза от това? Аз не държа много на олимпийците. Откакто се помня, не са ми подавали ръка, когато съм бил в беда на сцената…“
110