И двамата приятели продължиха пътя си. Поспряха за малко да погледат Капитола и част от Форума под него. Видяха храма на Сатурн, където бе хранилището на държавната съкровищница; неговите мраморни колони с коринтски капители се извисяваха към небето; зад тях — Храмът на съгласието, където заседава сенатът, малко вдясно — базиликата на Юлий. „А я погледни горе — дъхът ти спира Симке, нали? Моят също — това е храмът на Юпитер Капитолийски! Виждаш ли, там седи гигантският величествен бог и златният шлем на главата му така блести, че можеш да ослепееш. Каква прелест, а? Аз нали ти казвах: Рим е осмото чудо на света! Цяла година го сънувах! Ако на човек му се случи дълго да живее далеч от Рим, непременно ще умре от мъка като Овидий113. А сега наляво и по моста. Както виждаш, мъглата лежи над реката и скоро ще се стъмни, януари е, малката ми. Това не е Сицилия. — Фабий забеляза, че маймунката бърчи нос. — Какво ти е? Воня? Не се чуди. Долу, край реката, са кожарските работилници и тепавиците. Само пикоч и мръсотия. Ето, наближаваме вече нашата къща. Както виждаш, не целият Рим е от мрамор. Какви високи къщи, нали? А са направени само от дърво и пръст. Пълни са с хора като мравуняци. Когато такава седеметажна къща се срине — а това често се случва, — що трупове са, моя миличка! Но няма нищо страшно: мъртъвците погребваме, а строителят, който е намазал здравата от тази къща, продължава весело да си живее. «Печалбата е радост!», макар и стотици хора да ревнат! Е, не се бой. Татко живее в ниска дървена барака, точно върху една такава развалина. Ей там. До онази маслина. Повече прилича на сайвант, отколкото на къща, казваш, а? Какво да се прави!? Тук не е осмото чудо на света…“
Вече не можеше да се върви бързо, на всяка крачка — познат, съсед, приятел. И ликуването, че Фабий се връща, летеше пред него. „Симке! Виждаш ли онзи старец там, дето кърпи рибарската мрежа? Тава е моят баща.“
— Ехе-ей, татко!
Старецът позна сина си по гласа. Стана и се вкамени от изненада:
— Сине! Момчето ми! — извика той радостно. — Дойде си най-после! Слава на боговете!
Фабий грабна, целуна и завъртя баща си, макар че не беше по-малък от него, и също викаше:
— Кълве ли, татко, кълве ли?
От всички страни се юрнаха деца, налетяха като мухи, по-големите крещяха:
— Ай, ай! Фабий се върна! Чичо Фабий е тук!
Децата отвъд Тибър обичаха Фабий. Той често ги забавляваше с шеги и фокуси. Нахвърлиха се върху маймунката.
— Тя е за вас — каза Фабий, — но трябва да се грижите добре за нея!
Тълпата деца врещеше, подскачаше, ликуваше, едва не удуши Симка от радост.
Бащата гордо поведе сина към къщи. За да минат през вратата на единствената стая, и двамата трябваше да наведат глава. Огнището под медното котле бе студено, накъдето и да се обърнеш — само рибарски такъми. В ъгъла — легло: слама, върху нея — власеница. Безпорядък, мръсотия. Фабий се намръщи:
— Струва ми се, че тука има повече бълхи, отколкото риби, татко мой. Страшно мирише. Много е мръсно. Липсва ти една женичка. Защо пък не се ожениш, татко? — оглеждаше той закачливо якия старец.
Скавър стрелна с укор лекомисления си син:
— Наближавам седемдесетте, момко!
— Истина ли? — разсмя се Фабий и задекламира:
113